Трябва да те има

Един камък крайпътен.
Вятър върху криле от листа.
Сивосинкави птици като странни флотилии.
Ето родните есенно-жълти места.
Милите!

Бях трева и отдавна израснах от тая земя.
Окосиха ме после косачите пролетни.
Птица бях и се връщах дома
след големите полети.
И на тихи и весели, и на буйни и страшни жребци
все препусках край Дунав до съмнало.

Или спях под небето на будни щурци
и на гълъби.
Ласкав мой край, необятен и щедър до смърт
с мълчаливите каменно-слънчеви хребети...

Нека стана на камък по пътя,
който води към тебе.

Идвам и давам, себе си давам, нищо не крия
(само оная гърмяща в очите тиха магия).
Минавам през болки, през удари остри, през радост
минавам.
Мъдра и тиха, наивна и дръзка, уморена и палава.