Докато ме няма

Паметливият

След толкова години
помни косите ми под дъжда,
помни думите
и самата мене,
а аз се бях забравила.

Съчувствие

Едно врабче ме погледна човешки
и ми направи място на покрива.

Под липата

Ей така, да няма нищо друго,
да си седне кротко под липата,
хора да минават - отминават,
облаци да идват, после - слънце,
дъжд да си вали, да духа вятър,
и Животът все да е пред нея.

Жега

Зелена трева, жълти глухарчета,
всяко глухарче - слънце.

Злата жена

Ако ѝ кажем, че е добра,
навярно ще се разплиска.

Човекът

Той знае къде да отиде
и знае какво да направи,
но толкова тяло върху душата му,
Божичко,
толкова кости...

Той паметник ще ме обича,
защото както ме поиска
да съм изящно-идеална,
без грешна дума, грешна мисъл,
без грам излишен - даже още -
да бъда малко по-височка
и всеки ден ме доизвайва
с поглед, с дума, даже - с удар,
без при това да ме докосва,
той паметник ще ме направи
и паметник ще ме целува -
такава - мраморно-красива,
такава - мраморно-студена.

Върхът

Този връх гледа само нагоре.
И какво му е
до тревичката и кукуряка,
до мечото грозде
и гущера?
Въобразил си е, че говори с небето
и звездите му ръкопляскат.

Ако не беше ледената му сянка,
щяхме съвсем да забравим за него.

Това ѝ стига, за да стихне бързо
солената нещастност на очите.

Пейзаж

Сняг прогизнал, поръбен навътре,
сива снежна трева, сврачи стъпки и студ,
облак - обла круша, но леко натъртена,
бор, от вятъра вече обут,
скърца вятърът, няма кой да го смаже ли,
смахнат връх, сам под цял небосвод,
счупен клон - за да е пълен пейзажът.
и игли - от студа - бод до бод.

Само една мисъл ме топли.

Дотежа ми тази зима -
снегове и бури.
Няма никаква пъртина.
Покривът - катурнат.
Само вълци скитат нощем.
Денем - само гарги.
Огънят гори все още,
но и той догаря.
На любимия в очите
сякаш спи лавина.
А снегът се сипе - сипе
месеци, години.
Дотежа ми тази зима, дотежа ми.