вход, регистрирай се

Спомените


от Давид Фоенкинос

Въведени са общо 8 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (2): NeDa, яна

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (31)

   покажи всички
Най-красивите спомени в живота са онези, когато изобщо не ти пука какво ядеш.
Омразата към другите винаги е била най-добрият начин да запълниш собствената си празнота.
Беше станала тиран на собственото си щастие; диктатурата ѝ не допускаше спокойната отпуснатост на зрелостта.
Има нещо героично в изтощителното безумие на конкретното.
Ясно ми беше, че шляпаме в някакво приятно и стабилно щастие, но че тя не ме обича такъв, какъвто съм.
Не съм нещастна с теб, не, не съм нещастна. Но бих искала да съм щастлива... Усещам у себе си спешна нужда от щастие.
Искаше да компенсира поведението си, да превърже момента, прекаран без мен.
Винаги има нещо, което ме връща в света на несръчността, в света на неуспелите неща.
С остаряването нашите лудости стават по-силни и ние свеждаме личността си до няколко подробности. Баща ѝ вече говореше само за дъжда.
Може би най-главната черта на щастието е, че ускорява времето.
Помня как вървяхме из нашия град, вървяхме, вървяхме и приличахме на фотография.
Месеците отлитаха и ние консумирахме любовта си разделно: духа - през седмицата, тялото - през почивните дни.
... а още по-малко, когато бях вперил поглед в екрана, изтръпнал от очакване (модерна версия на изтезанието).
Любовта навлизаше в живота ми и имах желание да обичам целия свят.
Толкова харесвам способността на децата да се предпазят от нещастие посредством въображението. Впоследствие не знаем как да се защитим, водата нахлува през всичките ни пробойни.
Хотелът не беше особено очарователен, работата не беше особено интересна, но това място, което от няколко месеца беше мое, ми предлагаше това, което винаги бях търсил: някаква форма на стабилност. Чувствах се като в рамка. Когато бях окачен на това място, никакво отклонение не беше възможно.
Бяхме свързани с точни и запаметени моменти, без изненади, общуването ни бе като автомагистрала.
За жена, която ще ми бъде убежище или просто съюзник. Сърцето ми беше като верига на велосипед, която се е откачила; омръзна ми да въртя педалите напразно; исках най-сетна да има полза от туптенето на сърцето ми. Очаквах всичко от обичта.
Те навиват до края кълбото на самостоятелността си и идват в тези домове, когато едва стоят прави.
Тя отстъпи, когато усети паниката в очите им. Внезапно разбра до каква степен вече не беше майка, а бреме. Дали това е демаркационната линия на старостта? Кога ставаме проблем?
» Добави цитат