вход, регистрирай се

Как


от Блага Димитрова

Въведени са общо 8 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (1): NeDa

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (6)

   покажи всички
Няма как

Да бъдеш сам и затворен
в безкрая на четири празни стени
с мазилка сякаш от зърнест сняг -
тогава разбираш какво е з а е д н о.

Едно дърво - и не импозантно,
а хилаво, криво, надникло в прозореца
и не дотегливо навътре,
но не и съвсем отдръпнато -
достатъчно, за да го чувстваш интимно.

Готово винаги да ти заговори,
но само когато искаш да слушаш
за приумиците на вятъра,
за внезапната излиятелност на дъжда,
за съчувствието на тишината.

И най-важното всъщност:
че нищо от тебе не иска,
не те поучава на бодрост,
дори със свойто присъствие
ти помага да бъдеш сам.

И призори от прозореца
след някоя злоумишлена нощ -
едно резедаво помахване,
едно разлистено: "Как си?",
на което няма как да не отговориш
с изправяне на нозе: - Добре съм.
Откритие

Чакам празния неделен ден със сърцебиене.
Не че непредвиден хоризонт ще ми отключи,
не че ще ме срещне с новости до световиене -
просто за това, че нищо няма да се случи.

Всяка възраст на деня ще бъде моя собствена:
рошавото русо утро с детската сънливост,
бавно зреещата, сочна плодност на следобеда,
залезът самовглъбен, със вечността се сливащ.

И преди да спусна със домашен жест завесите,
в оня промеждутък между ден и нощ внезапно
ще съзра света, стопен във сенките... Къде си ти,
властна, хищна яркост, дето цял живот ми грабна?

И ще ме застигне закъснялото откритие:
пълен е денят без никакви неща големи,
ден без шум, без екзалтации и без събитие.
Дишам и не иде нищо дъх да ми отнеме.

1967
Все бързам, все нямам време за тебе, майко.
Все скъсвам броеницата на твоите думи.
Когато броеницата се скъса завинаги,
тогава бавно, внимателно ще започна
да ги нанизвам дума по дума
на белия косъм на спомена
и ще треперя да не се скъса.
Слепци се раждаме, слепци.
Прогледналото ни сърце,
догдето стигне до най-близкия -
ще го намери мъртъв.
Страх

Без причина се будя среднощ.
Тишината е пълна с ослушване.
Някой чужд у дома се е вмъкнал.
Ето... подът проскърцва нащрек.
Ето... вещите в мрака се сгушват.

Зная, майко, дошъл е за теб.
Спирам дъх и за твойто дихание
със отворени устни се взирам.
Нито лъх. За един празен миг
те загубвам. И студ ме пронизва.

И аз ставам сирак побелял,
а вселената - сиропиталище.
Една детска усмивка по-малко.
И със още една самота
натежава космичния мрак.

А в зори ме събужда гласът,
който всеки ден шибва пред слънцето:
- Бързо ставай! И всичко забравям,
и се мръщя, и влизам в деня
с една детска сърдита усмивка.

И не сещам на твойте плещи
натежалото земно притегляне.
И не виждам за мен на прага
как се готвиш за път делово,
вече всичко от себе си дала.

Още тази нощ, майко, почакай!
Още... утре ми дай като ябълка,
от гласа ти обелена, слънцето!
Ти земята на гръб повдигни,
за да бъда аз още дете.

Още колко...
1969


Безтегловност
...
Дайте ми едно дете!
На ръце до отмалялост да го нося.
Като гири с грижи да ми натежи.
За да пазя равновесие
и посоките да различавам
във въртящия се свят.
1968, Троян
» Добави цитат