Болка

Караесен

На Кънчо Великов

Караесен...
Черна есен.
Тъжен дъжд ръми.
По полята
бяла плесен,
есенни мъгли.

По полята-
от ятата пачи -
птичи ек.
Грак на врана.
Рано. Няма
никакъв човек.

Мое детство.
Зло наследство.
Нелюбими дни.
Овехтяло
огледало.
Четири стени.

Тихи стихове,
навени
в бедна тишина
от поети
с гарсонети.
Спете имена!

Мое детство.
Слънчогледство.
Боси ранини.
Засияло
в злато цяло
лятото клони.

Лъха дъх на
пот и плод и
топла равнина
като пита
под копита.
Тихо, тишина.

Ще го гоня,
ще догоня
оня огнен млин
с вик и бесен
щик, понесъл
весел Веселин.

Eх, вий сълзи мои
бързей, бързай,
замини.
Опрости ме.
идат зими
в топлите стени.

Глъхне песен
в път нелесен.
Жаждам твоя лек.
Караесен
и се раждам
като друг човек.