вход, регистрирай се

Океан море


от Алесандро Барико

Въведени са общо 6 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (10): thracian, piramida, яна, Coraline, victoriaCHASER, NeDa, animalita, mishela, morwen, unchita

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (20)

   покажи всички
"Заминава ли човек, винаги трябва да посее след себе си и повод за връщане."
"Сега знам, че и на ръба на смъртта лицата на хората си остават лъжи."
"Това е брегът на морето, Отче Плюш. Нито земя, нито море. Това е място, което не съществува."
"Баща ми един ден го видях да спи. Влязох в стаята му и го видях. Баща ми. Спеше цял сгушен, със стиснати ръце, в юмрук... няма да го забравя никога... баща ми, барон Кеъруол. Спеше, както спят децата. Вие това разбирате ли го? Как да не се страхува човек, щом дори... след като даже..."
"-Има ли начин да се направят хора, които да не причиняват болка?
Това трябва да се е запитал и Бог в съответния момент.
-Не зная. Но ще опитам."
...рядко само, и така, че някои, виждайки я в такива моменти, се чуваха да казват тихо
- Ще умре
или пък
- Ще умре
и дори
- Ще умре
И какво е?... Морето - какво е?
Усмихва се, Елизавин.
- Прекрасно.
- И после?
Не престава да се усмихва, Елизавин.
- По някое време свършва.
Случва се. Човек си гради мечти, негови си неща, съкровени, а после животът не се хваща на играта и му ги събаря, един миг, една фраза, и всичко се срива. Случва се. Та нали не за друго живеенето е окаян занаят. Налага се да се примиряваш.
... да пишеш на някого е единственият начин да го чакаш, без да си причиняваш болка.
... животът не е достатъчно голям, за да побере всичко, което желанието е способно да си представи.
... сред всички възможни съществувания за едно трябва да се закотвиш, за да можеш да съзерцаваш ведро всички останали.
Правят неща, жените, понякога, от които се изумяваш. Можеш цял живот да се опитваш: но няма да си способен на онази лекота, която имат те понякога. Леки са отвътре. Отвътре.
Човек си строи големи истории, това е истината, и може да им вярва с години, няма значение колко безумни са, и неправдоподобни, носи ги в себе си и толкова. И е щастлив дори, с такива неща. Щастлив.И би могло да не свършва никога.
Но ето че един ден се случва така, че нещо се счупва в сърцето на голямото фантастично построение, так, без никаква причина, счупва се внезапно, и ти стоиш и не разбираш как така цялата тази приказна история вече не е в теб, а пред теб, сякаш е лудостта на някой друг, а този друг си ти.Так. Понякога стига едно нищо. Дори само въпрос, който изплува. Това стига.
Почти всеки ден, от години вече, взема в ръка перото и пише. Няма имена и няма адреси, които да сложи на пликовете - но има един живот за разказване. И на кого, ако не на нея? Той мисли, че когато се срещнат, ще бъде хубаво да положи в скута ѝ кутия от махагон, пълна с писма и да ѝ каже
- Чаках те.
Тя ще отвори кутията и бавно, когато поиска, ще чете писмата едно по едно и проследявайки по обратния ѝ път километрова нишка синьо мастило, ще прегърне годините - дните, миговете, - които този мъж, преди още да я познава, вече ѝ е подарил.
Или може би просто ще обърне кутията и слисана пред смешния снеговалеж от писма, ще се усмихне, казвайки на този мъж
- Ти си луд.
И завинаги ще го обикне.
Как да й кажеш на една такава жена, че ти искаш да се спасиш,а още повече искаш да спасиш нея със себе си,и да не правиш друго освен да я спасяваш,и да се спасяваш,цял живот,но не може,всеки има своето пътуване пред себе си,и в обятията на една жена се озоваваш,вървейки по усукани пътища,които и сам много не разбираш,а в нужния момент не можеш да ги разкажеш,нямаш думите,за да го направиш,думи,които да прилягат,тук,между тези целувки и по кожата,верни думи,няма ги,напразно ги търсиш в онова,което си и в онова,което си чувствал,не ги намираш,имат винаги погрешна музика,музиката е,която им липсва,тук,между тези целувки и по кожата,въпрос на музика е.Така че казваш после нещо,но е жалка работа.
-Елизевин,аз няма да бъда никога повече невредим.
Как да му кажеш,на един такъв мъж,че сега аз съм тази,която искам да го науча на нещо и между неговите милувки искам да го накарам да разбере,че съдбата не е верига, а полет,и ако само жадуваше още наистина да живее,би могъл да го направи,и ако само жадуваше още наистина за мен,би могъл да има още хиляди нощи като тази,вместо онази единствена,ужасяваща,на която е тръгнал насреща,само защото тя го чака,ужасната нощ,и от години го зове.Как да му кажеш на един такъв мъж,че да станеш убиец няма да послужи за нищо и за нищо няма да послужи тази кръв и тази болка, че е само начин да тичаш до без дъх към края,когато времето и светът,за да не сложат край на нищо,са тук и ни чакат,и ни зоват,ако само можехме да ги чуем,ако само той можеше,наистина,наистина,да ме чуе.Как да му кажеш на един такъв мъж, че те погубва?
Никога не сме достатъчно далеч,за да се намерим,никога-достатъчно далеч-за да се намерят-бяха онези двамата,далеч,повече от всеки друг и сега-вика гласът на Елизевин,от реките истории,които насилват душата й,и плаче Адамс,усещайки ги да се оттичат,тези истории,най-после,накрая,свършили-може би светът е рана и някой сега я зашива в тези две тела,които се преплитат-и дори не е любов,това е поразително,а е ръце,и кожа,устни,шемет,секс,вкус-тъга,може би-дори тъга-желание-когато го разказват,няма да изрекат думата любов-хиляди думи ще изрекат,премълчавайки любов-мълчи всичко наоколо,когато внезапно Елизевин усеща как гръбнакът й се скършва и умът й се избелва,стиска този мъж в себе си,сграбчва ръцете му и мисли:ще умра.Усеща как гръбнакът й се скършва и умът й се избелва,стиска този мъж в себе си,сграбчва ръцете му и,виждаш ли, няма да умре.
Аз не че съм искала да бъда щастлива,това не.Исках...да се спася,ето това е:да се спася.Но късно разбрах накъде е трябвало да вървя-накъдето са желанията.Човек очаква,че други неща спасяват хората:дългът,честността,да бъдеш добър,да бъдеш справедлив.Не.Желанията са тези,които спасяват.Те са единственото истинско нещо.Бъди с тях и ще се спасиш.Но твърде късно го разбрах.Ако му дадеш време,на живота,той се извърта странно,и безпощадно-и си даваш сметка,че вече не можеш да желаеш нещо,без да си причиниш болка.И тогава всичко се проваля,няма начин да избягаш,колкото повече се мяташ,толкова по-здраво се заплита мрежата,колкото повече се бунтуваш,толкова повече се нараняваш.Няма излизане.Когато беше твърде късно,аз започнах да желая.С всичката сила,която имах.Причиних си толкова болка,че ти не можеш дори да си я представиш.
...аз всъщност е трябвало да съм нощна пеперуда, но после е станала грешка, и така съм се озовала тук, но не точно тук е трябвало да кацна, и затова сега всичко е малко трудно, нормално е всичко да ме наранява, трябва да имам много търпение и да чакам, сложно нещо е, нали, една пеперуда да се превърне в жена...
Исках да кажа, че аз го искам, живота, и бих направила всичко, за да го имам, всичкия, който съществува, толкова много, че да полудееш, няма значение, нека и да полудея, но този живот аз не искам да го изгубя, аз го искам, наистина, дори да боли до смърт, да живея, това искам. Ще се справя, нали?
Нали ще се справя?
Знаеш ли кое е хубаво тук? Гледай:
Ние вървим, оставяме всички тези стъпки върху пясъка и те остават там, ясни, подредени. Но утре, като станеш, ще погледнеш този голям плаж и няма да има вече нищо, нито следа, никакъв знак, нищо. Морето заличава нощем. Приливът скрива. Сякаш не е минавал никога никой. Сякаш ние никога не сме съществували. Ако има място на света където да можеш да мислиш че си нищо , това място е тук. Не е вече земя, не е още море. Не е фалшив живот, не е истински живот. Време е. Време , което минава . И толкова.
» Добави цитат