История на любовта

Понякога не мислех за нищо, а понякога си мислех за живота. Поне имах живот. Какъв живот? Живот. Живях. Не беше лесно. И все пак. Открих колко малко е това, което го прави непоносим.

Научил се да живее с истината. Не да я приеме, а да живее с нея. Все едно да живее със слон. Стаята му била малка и всяка сутрин трябвало да се промуши покрай истината, за да отиде до тоалетната. За да стигне до гардероба за чифт прани гащи, трябвало да пропълзи под истината и да се моли, че тя няма да избере точно този момент да седне върху лицето му. Нощем, когато затворел очи, я усещал надвиснала над него.

... има два вида хора: такива, които предпочитат да бъдат тъжни в компания, и други, които предпочитат да тъгуват сами.

Дори сега все още не съществуват всички възможни чувства. Все още има такива, които са отвъд нашите сетива и въображение. От време на време, когато се появи нова мелодия или картина, или друго нещо, което сме неспособни да предскажем, да си представим, а още по-малко опишем, на света се появява ново чувство. И тогава, за милионен път в историята на чувствата, сърцето ускорява ритъм и поема удара.

До тоалетната имаше телефон с монети. Бръкнах в джоба за монета и се обадих на Бруно. Звънна девет пъти. Момичето със синята коса мина покрай мен на път за тоалетната. Усмихнах ѝ се. Изумително! И тя ми се усмихна. На десетия път той вдигна.
-Бруно?
-Да?
-Не е ли прекрасно да си жив?
-Не, благодаря. Нищо не искам.
-Не се опитвам да ти продавам нещо! Лео съм! Слушай. Както си пиех кафето в "Старбъкс", внезапно ме блъсна в гърдите...
-Кой те е блъснал?
- Уф, слушай! Осъзнах колко е хубаво да си жив. Жив! И ми се прииска да ти кажа. Разбираш ли какво ти казвам? Че животът е красив, Бруно. Красив и безкрайна радост.
Пауза.
-Добре, Лео, както кажеш. Животът е красив.
-И безкрайна радост - добавих.
-Да, точно така. И безкрайна.
Зачаках.
-Радост.
Тъкмо да затворя и Бруно се обади:
-Лео?
-Да?
-За човешкия живот ли става дума?”

Обикаляше из къщата по пеньоар на червени цветя и навсякъде след себе си ръсеше смачкани листове. Преди татко да умре, беше по-подредена. Сега обаче, ако човек искаше да я намери, трябваше просто да следва изподрасканите страници и в края на дирята бе тя - загледана през прозореца или в чаша вода, сякаш в нея има риба, видима само за нейните очи.

"Кога ще проумееш, че за някои неща няма думи?"

Имало едно време момче. Живеело в село, което вече не съществува, в къща, която вече не съществува, пред една поляна, която вече не съществува и където можело да се открие всичко и всичко било възможно. Пръчката ставала сабя. Камъчето - диамант. Дървото - замък.

Имало едно време момче, което живеело през поляната от едно момиче, което вече не съществува. Измисляли си хиляди игри. Тя била кралицата, а той кралят. На есенната светлина косата ѝ блестяла като корона. Двамата събирали света в малки шепи. Когато небето притъмнявало, се прибирали със сухи листа в косите.

Имало едно време едно момче, което обичало едно момиче, а смехът ѝ бил въпрос, на чийто отговор той искал да посвети живота си

Срещнахме се много млади, преди да разберем какво е разочарованието , а когато това стана, установихме, че един на друг си напомняме на него.

Винаги съм закъснявал за собствения си живот.