вход, регистрирай се

Птиците умират сами


от Колийн Маккълоу

Въведени са общо 10 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (41): hypno, grozeva, Мими, gergan75, stefi__92, landonova, Sladost, Илияна, Fany, stardust, яна, blue_mushroom, unchita, dime_la_verdad, mishela, Zui, Е.Илиева, нински, Suny, Teodora, alciona, Anoyafairy, ali_cat, veronica_pd, vili, Ивелина, soul, djifka, zavinagiiii, karolinakolevaa, saleelsol13, jupas77, vladokar, Сара, maggito, V. Bekam, Monster, Scarabei, djulia, agleya, mar4eliana
В момента четат тази книга (2): Аничка, pendorin
Смятат да я прочетат (7): Frosty, animalita, Никол, nel, maqkz, sweetjacki, Rock Rabbit

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (10)

   покажи всички
Дотогава винаги бях мислел най – напред за себе си, смятах, че съм по – значим от нея... Но изведнъж осъзнах, че аз нося отговорността за нея – такава, каквато е. Трябваше да се откажа от нея още когато беше дете, но не го направих. Носех я в сърцето си и тя го знаеше. Ако бях успял да я изтръгна оттам, тя пак щеше да узнае и да стане съвсем друга, така че нямаше да имам власт над нея.
Страшно е един - единствен човек да означава толкова много и толкова различни неща.
Има нещо в тях, което ви кара да смятате, че да се нуждаеш от жена, е слабост. Не искам да кажа жена за леглото, а жена, която да ви е необходима, истински да ви е необходима.
Toй е просто мъж...Ти си същият - огромни мъхнати нощни пеперуди, които се блъскат до полуда за някакъв си пламък зад стъклото, толкова прозрачно, че очите ви не го и забелязват. А когато най-сетне налучкате пътя и влетите в пламъка, изгаряте и падате мъртви. А през цялото това време в нощната прохлада е имало и храна, и любов, и нежни пеперуди за вас.”
"Може би точно това е адът - да сме роби, приковани към земята. Може би ние преминаваме през ада именно като живеем..."
"...Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите по пътя."
"Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е! Като в старата келтска легенда за птичката с трън забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе, нещо отвътре я тласка. А ние хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали се вижда?! Сами си забиваме тръните и даже не се питаме "защо?". Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава!"
"Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота.
Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата."
"..птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре... пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт... само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато ние забиваме шипа в гърдите си, знам. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим."

» Добави цитат