Птиците умират сами

"Може би точно това е адът - да сме роби, приковани към земята. Може би ние преминаваме през ада именно като живеем..."

"...Защото само онзи, който се е подхлъзнал и паднал, познава неравностите по пътя."

"Всеки от нас носи в себе си нещо, от което не може да се отрече, дори то да ни кара да вием от болка и да призоваваме смъртта. Такива сме си и това е! Като в старата келтска легенда за птичката с трън забит в гърдите, която излива в песен сърцето си и умира. Защото не може иначе, нещо отвътре я тласка. А ние хората, съзнаваме, че ще сгрешим, още преди да го сторим, но макар да познаваме себе си, пак не можем да променим съдбата си, нали? Всеки от нас пее своята песен, убеден, че по-прекрасна светът не е чувал. Нали се вижда?! Сами си забиваме тръните и даже не се питаме "защо?". Търпим болката и си втълпяваме, че си заслужава!"

"Има една легенда за птичката,която пее само веднъж в живота си, но по-сладко от всяко друго създание. Още щом напусне гнездото си, тя дири трънлив храст и няма покой докато не го намери. Тогава запява сред безпощадните му клони, притискайки гръд към най-дългия им и остър шип, за да умре извисена над своята агония, надпяла и чучулигата и славея. Възхитителна песен, заплатена с живота.
Защото най-хубавото се добива с цената на голяма болка... или така е според легендата."

"..птичката с тръна в гърдите следва неумолим закон. Сама не знае какво я кара да забие шипа в сърцето си и да умре... пеейки. Когато острият трън я пронизва, тя не подозира, че я очаква смърт... само пее и пее, докато не й останат сили да издаде нито звук повече. Но ние - когато ние забиваме шипа в гърдите си, знам. Разбираме. И все пак го правим. Все пак го правим."