Тетрадката

Седим мълчаливо и наблюдаваме света около нас. Отне ни цял живот, за да се научим да правим това. Изглежда само старите хора умеят да седят един до друг, да не си говорят и въпреки това да се чувстват щастливи. Младите, забързани и нетърпеливи, винаги се чувстват длъжни да нарушат мълчанието. И напразно, защото тишината е съвършена. Тишината е свещена. Тя сближава хората, защото само на онези, които им е хубаво един с друг, могат да седят заедно, без да разговарят. Просто един парадокс.

Вечерта напредваше, топла и прекрасна. Ной слушаше щурците и шумолящите листа, мислейки си, че природата е много по-истинска и събужда по-силни емоции от неща като колите и самолетите. Тя даваше повече, отколкото взимаше и нейните звуци винаги му напомняха за това какъв е трябвало да бъде човекът. Понякога по време на войната, и особено преди голямо сражение, той често си мислеше за тези прости звуци. „Те ще ти помогнат да не полудееш – каза му баща му, когато го изпращаше на фронта. – Това е божията музика и тя ще те върне у дома".

Винаги преди да започна да чета в ума ми звучи въпроса: "Ще се случи ли днес?". Никога не знам това предварително и по същество едва ли има голямо значение. Онова, което ме кара да продължавам е вероятността, а не увереността - нещо като залагане на хазарт. И въпреки че можете да ме наречете мечтател, глупак или нещо от този род, аз вярвам, че всичко на този свят е възможно.

Аз съм обикновен човек с обикновени мисли и водих обикновен живот. Няма паметници издигнати в моя чест и името ми вероятно ще бъде забравено, но аз обичам един друг човек с цялото си сърце и душа и това за мен винаги е било достатъчно.