Книга на безпокойството

Това, което според мен поражда дълбокото ми усещане за несъответствие с другите, е, че мнозинството мисли с чувствата си, а аз чувствам с мисълта си.
За обикновения човек да чувстваш, значи да живееш, а да мислиш, значи да умееш да живееш.
За мен да мислиш, значи да живееш, а да чувстваш, значи просто да подхранваш мисълта.

Само едно нещо ме удивлява повече от глупостта, с която повечето хора живеят собствения си живот: това е благоразумието, съдържащо се в тази глупост. Еднообразието на обикновените съществувания е наглед ужасяващо.

Боли ме главата и вселената.Физическите болки, по-болезнени от душевните, развиват чрез отражение в духа несъдържащи се в тях трагедии. Предизвикват раздразнение от всичко, което нали е от всичко, не изключва нито една звезда.
Боли ме вселената, защото ме боли главата. Но в действителност ме боли не истинската вселена, тази, която съществува, защото не знае, че съществувам, а другата, моята, която ако заровя пръсти в косите, ми внушава усещането, че страда всеки косъм, само за да ми причини страдание.

Отлагай всичко.Не бива никога да се върши днес това, което и утре може да не се свърши. А и въобще не е нужно да се върши нещо, било то утре, или днес.
Не мисли никога за това, което ще вършиш. Не го върши.
Живей живота си, нека не те живее той.

Животът може да се чувства като стомашно гадене, съществуването на собствената душа-като мускулна треска. Когато е остро осезаема, безутешността на духа отдалеч залива на вълни тялото и задочно боли.