Страна на чудесата за непукисти и краят на света

Жената беше позакръглена. Млада, красива и всичко останало, което върви с това, но позакръглена. Някак не се връзва да си млада и красива и да си възпълна. Както вървях след нея се вторачих в тялото и.
Винаги се обърквам озова ли се в компанията на млади, красиви и дебели жени.И аз не знам защо. Може би защото в съзнанието ми от само себе си изниква образът на хранителните им навици. Видя ли дебелана, си представям как тя топи с хляб последната капка сметанов сос и налапва последния стрък кресон от гарнитурата в чинията си. А случи ли се това, все едно киселина разяжда метал, в главата ми плъзват сцени как тя се храни и аз губя самообладание.
Няма проблем, ако става дума за някоя грозна дебелана. Дебеланите са като облаците по небето. Носят си се там и нямат нищо общо с мен. Съвсем друго са младите, красиви дебелани. От мен се иска да имам отношение към тях. Нищо чудно и да преспя с някоя. Объркването вероятно идва точно оттам.

Пълните момичета в розово ми приличаха на големи ягодови пасти, които танцуват на дансинг валс...

- Как е възможно съзнанието, духът да са толкова несъвършени? - усмихва се жената.
Аз си поглеждам ръцете. Окъпани в лунна светлина, те приличат на статуи, които ей така, без причина са изваяни съразмерни.
- Може и да са несъвършени- казвам- но остават следи. И ние можем да тръгнем по тях, както по стъпки в снега.
- Накъде отвеждат те?
- Към самите нас- отвръщам аз- Духът е точно това. Без дух нищо не води наникъде.