Часовете

Да, помисли си Клариса, време е денят да свършва. Даваме приеми, правим тържества, напускаме семействата си, за да живеем сам-сами в Канада, мъчим се да пишем книги, които обаче не променят света независимо от нашия талант, неспирни усилия и големи надежди. Живеем живота си, занимаваме се - всеки с нещо, - после заспиваме. Всичко е толкова просто и обикновено. Някои скачат от прозорците или влизат да се удавят, или взимат хапчета. Повечето умират случайно, при нещастни случаи, а още повече - голямато мнозинство, биват поглъщани от някоя болест или, ако са късметлии, от самото време. Едно е само утешението: отделен час тук или там, когато, противно на всякакви зли сили и очаквания, животът ни като че се разтваря и ни дава всичко, за което някога сме мечтали, макар че всички освен децата (а може би дори и те) знаят, че тези часове ще бъдат неизменно последвани от други, мрачни и много по-трудни. Въпреки това ние обожаваме града, утрото, надяваме се на нещо повече.
Един Бог знае защо го правим.