Момичето с перлената обица

"-Миришеш на ленено масло...
Баща ми звучеше озадачено. Сякаш не вярваше, че само от шетането горе дрехите, кожата и косите ми могат чак така да попият миризмата. И беше прав. Сякаш се досещаше, че аз вече спя сред маслени бои, че позирам с часове и дъхът на ленено масло се просмуква в мен. Досещаше се, но не смееше да го каже. Неговата слепота бе отнела увереността му и той вече не вярваше на собствените си мисли. Само преди година може би щях да се помъча да му помогна, да се опитам да позная какво му се върти в главата, да го предразположа да го каже на глас. Ала сега просто го наблюдавах тихомълком как се мъчи като бръмбар, който е паднал по гръб и не може да се преобърне."

Питер щеше да бъде доволен, че си е възвърнал парите от дълга. Така нямаше да му струвам нищо. Дойдох му даром.

Така бягат само децата и крадците.
Стигнах до средата на площада и се спрях в кръга от плочи с осемлъчната звезда.Всеки лъч сочеше в определена посока,която можех да хвана.
Можех да се върна при родителите си.
Можех да потърся Питер в кланицата му и да стана негова жена.
Можех да отида в дома на Ван Раювен-сигурна съм,че щеше да ме приеме с отворени обятия.
Можех да отида при Ван Льовенхук и да го помоля да се смили над мен.
Можех да тръгна за Ротердам да търся Франс.
Можех да избягам съвсем сама някъде далеч.
Можех да се върна в католическия квартал.
Или пък да отида в Новата църква и да моля Бог да ми покаже посоката.
Стоях в кръга, оглеждах се и мислех.
Когато направих своя избор,онзи,който знаех,че трябва да направя,аз пристъпих внимателно по лъча и тръгнах с уверена стъпка натам,накъдето той сочеше.

Новото беше вплетено в старото като реприз на чорап.