Алексис Зорбас

— Може и да остана…— казах аз, изплашен от грубата нежност на Зорбас. — Може и да дойда с теб; свободен съм!
Зорбас поклати глава.
— Не, не си свободен — каза той. — Само въжето, с което си вързан, е малко по-дълго от това на другите хора; това е всичко. Твоя милост, началство, имаш дълга връв, сновеш насам-натам и мислиш, че си свободен; ала не късаш връвта. А щом не скъсаш връвта…
— Ще я скъсам някой ден! — казах настървено, защото думите на Зорбас докоснаха една открита рана в душата ми и ме заболя.
— Трудно е, началство, много е трудно. За това трябва луда глава, луда глава, чуваш ли? Всичко залагаш! Но ти имаш разум и това ще ти изяде главата. Разумът е бакалин, води тефтери, пише — толкова дадох, толкова взех, това е печалбата, това е загубата. Той е, видиш ли, добро стопанче, не залага всичко, запазва винаги нещо в резерва. Не къса той връвта, не! Държи го, мръсницата му недна, здраво го държи в ръцете си; и ако й се изплъзне — отиде, отиде горкият! Но ако не скъсаш връвта, кажи ми, какъв вкус има животът? Лайкучка, лайкучка! Не е ром, та да прекатури света!

Ех, докъде изпаднаха хората, пфу, да се не видят макар! Оставиха телата си да онемеят и само с устата си говорят. Ама какво да каже устата, какво може да каже устата?
...пламнах, трябва да се угася...

- Ех, началство - каза той, - да знаехме какво казват камъните, цветята, дъждът! Може би викат, нас викат, а ние не ги чуваме. На както и ние викаме, а те не ни чуват. Кога ще се отворят ушите на света, началство? Кога ще се отворят очите ни, та да прогледнем? Кога ще се разтворят обятията ни, та камъни, цветя и дъжд, и хора, всички да се прегърнем?