Игра на дама

Какво да правя? Сред големия безпорядък продължавам да вярвам, че съм ветропоказател и след толкова въртене трябва да укажа някаква посока.

Докосвам устата ти, с пръст докосвам ръба на устата ти, рисувам я, като че ли излиза изпод ръката ми, като че ли за първи път устата ти се отваря леко, достатъчно е да затворя очи, за да разваля всичко и да започна отново, всеки път правя така, че да се роди устата, която желая, устата, която ръката ми избира и рисува върху лицето ти, една уста, избрана измежду всички, съвършено свободно избрана от мен, за да я нарисувам с моята ръка върху твоето лице и която по някаква случайност-не се опитвам да я проумея-съвпада точно с твоята уста, усмихваща се изпод ръката ми, която те рисува.

Бродехме без да се търсим, но със съзнанието, че бродим, за да се намерим.

...болиш ме по кожата, в гърлото, при всяко вдишване...

Аз съм аз, аз съм той. Сме, но съм аз, ще браня това да съм аз. Докато не мога повече. Аз съм. Его. Аз.
"На него изобщо не му пука за теб".Дори ако започне да я сваля, дори тогава тя няма да значи нищо за него. Но тогава. Но ако не значеше нищо за него, защо бе винаги там, в дъното на стаята, пуши или чете, там е(аз съм аз, аз съм той), сякаш се нуждае от нея, да така е, нуждае се, увесва й се отдалече като отчаяно всмукване, за да достигне нещо, за да види нещо по-добре, да бъде нещо по-добре. Тогава не беше : аз съм аз , аз съм той. Беше обратното: аз съм той, защото аз съм аз.