вход, регистрирай се

Размишления в катраненото буре


от Джак Харт

Въведени са общо 3 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (4): NeDa, soul, Диана, gergan75

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (13)

   покажи всички
Колко различен е черният варел на всеки от нас. Но си остава черен варел. Мишел имаше красиво тяло, толкова красиво, колкото моето беше грозно. Дяволски иронично, а? Цял живот мъкна бремето на моята отблъскваща външност, мечтаейки за красота, копнеейки. Докато Мишел беше надарена с всичката красота, която липсваше на мен, за която копнеех. И тази красота се оказа нейното бреме. Нейният затвор. Нейната казън...
И ние двамата, събрани от нейната красота и моята грозота, бяхме станали за миг толкова близки, че можехме да бъдем белтъкът и жълтъкът в едно яйце, но само за да бъдем разделени отново ...
Да, познах рая. И това прави ада толкова труден за понасяне.
Исках я за себе си и само за себе си. Исках да я отведа далече и да положа планината на своята любов в краката ѝ, пред очите ѝ. Исках да избягам в тази планина заедно с нея. Исках да построя хижа на върха на планината, далече от нахалните натрапници. Там щях да се грижа за нея. там щяхме да бъдем щастливи.
Гледали ли сте някога трънков храст, шибан от вятъра? Ама наистина да се вгледате. Да сте го гледали толкова продължително, че накрая да не знаете дали сте били там минута, час или година? Да сте наблюдавали как вятърът реши клоните и листата? Как го шиба и дърпа сякаш проверява здравината на корените му? Как храстът се свива под вятъра, извръща му гръб, за да загрубее и се съсухри от постоянното шибане? Наблюдавали ли сте някога такъв трънков храст достатъчно дълго, за да забележите това?
Мислили ли сте за това, колко голямо значение има за човек мястото, където се е родил и израснал? Може би това е част от проклетия капан. Оковите на корените. Привързали ни към едно определено място. Вечният стремеж да избягаме, вечното желание да останем.
Не можех да разбера например как така някои неща имаха само по една дума за тях,крава,трева,мляко,хляб.Ясни и точни.Без никакво отношение.От друга страна съществуваше цяла армия от думи,описващи слабоумния,сякаш цялата човешка раса беше посветила енергията и изобретателността си да изнамира по-жестоки и обидни думи.Всяка една от тях бях чул,изречена по мой адрес.Глупак.Ульо.Идиот.Перко.Олигофрен.Дебил.Кретен.Кухар.Малоумник.И още сума ти.Освен това,за разнообразие,измисляха словосъчетания.Не е сам.Хлопа му дъската.И всяка отделна дума или фраза беше наточена да реже, да наранява, да осакатява.
Майка ми с нейната образованост използваше думи, които другите не използваха.И ги произнасяше правилно.Умствено изостанал, а не малоумник. И от това, че биваха произнесени правилно, те ставаха още по-унизителни. Раняваха по-дълбоко.
Думите винаги са ме очаровали. Откакто се помня. От малък. Сграбчвах всяка нова дума, която чувах и я разглеждах като лъскаво камъче. Удивлявах ѝ се. Не бързах да разбера нейното значение. Значението си идваше впоследствие, след като я чуех употребена няколко пъти. Преди това думата беше обвита в мистерия. Можеше да означава всичко. Можеше да съдържа тайни на познанието, скрити за мен. И изпитвах разочарование, когато научавах значението и мистерията изчезваше.
И цялата напрегнатост на тялото ми започна да се топи и изтича. Изтичаше от пръстите на краката ми. Изтичаше от челото и тила ми. Изтичаше от върховете на пръстите ми, от ръцете ми. Напрежението изчезваше от всяка моя част. Топеше се, изтичаше. И всички струйки от топящото се напрежение се съсредоточаваха в слабините ми. Втурваха се с яростта на неудържим поток. Слабините ми се напрягаха като бент, който не може да удържи прииждащата вода. Бентът рухна. Неудържимият поток се вля в пениса ми. Преля към върха. Вече нямаше надежда затворената ярост да бъде спряна. И тя нахлу навън. Изля се. Изля се. Затворената ярост на цел един живот напрежение се изливаше в пълна невъздържана лекота.
Сякаш един океан от топла път се разгръщаше пред мен, канейки ме да разтопя вродения лед, канейки ме да окъпя вродената си самота в нейната успокояваща прегръдка.
Не е ли ненормално това, че понякога се измъчваме от желанията си, а друг път от това, че са били удовлетворени?
И ме остави сам. Отново се гмурнах в дълбините на страданието. Там, където ми беше мястото. Ревност. Да. Отвращение от мен самия. Да. Страх, че можеше никога повече да не я видя. Копнеж. И не само. Не само. Похот. Бях готов да дам целия свят да можех да правя с нея онова, което онзи мъж със сигурност правеше в този момент. А не беше необходимо да давам целия свят. Само пари. А притежавах купища пари. Можех да ѝ платя, колкото поиска и пак щяха да ми останат повече, отколкото ми стигаше акъла да похарча. Пропиляна възможност. Пропиляна възможност.
Дали удавникът прегръща вълните, които го давят, когато загуби надежда?
Мисля си, че училищата са нещо подобно. Те имат един наръчник, един комплект инструкции и огромен брой различни модели пред себе си. И ще ти кажа, синко, ти си бил един от моделите, който не е паснал на техните инструкции. Това е единствената причина да изостанеш. Заради това не умееш да четеш и пишеш. Така че приеми съвета ми и потърси правилния комплект инструкции и започни всичко наново ... През това време, всяка вечер трябва да коленичиш до леглото си и три пъти да казваш "Аз не съм ненормален, а просто различен."
» Добави цитат