вход, регистрирай се

Отклонение


от Блага Димитрова

Въведени са общо 7 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (17): Марина, hypno, Fany, aleksofjesus, orangem0on, Say No, сайонара, moby, @Siss, Anoyafairy, Спасова, Abies, alciona, Росен, NeDa, t3d1t0_vd, animalita
Смятат да я прочетат (4): eskarina, blue_mushroom, grety66, Ем-

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (36)

   покажи всички
Бе слънчево утро.
Пролетта из развалините. Най-лудешката пролет в живота ми. От всяка пукнатина на рухналите сгради бяха избуяли бурени. Цели гейзери зеленина из съсипиите.
Трева на силни ручеи бе плиснала през разкъртените павета, сякаш сама бе натрошила камъните, за да залее целия град.
да изпреварваш минутите, да не ги проспиваш, проскитваш, пробъбряш.
Пръсти, издялани от кора на дъб, едвам измъкват една цигара.
Попаднал си сред голо, изпръхнало поле, над което въздухът трепка сякаш над скара. Буците пръст са черни въглени, посипани с пепел. Да изскочи вятър, ще раздуха тлеещ огън.
Мислим заедно:
"Страх ли ни е? Какво ще изгубим освен една пустиня? Домът ни е чакалня на гара. Обещанията ни - последни заръки на перон."
Как си зависим, когато имаш някаква страст! Липсата на една цигара те прави невменяем. А как си трезвен и хладен като сиво зимно утро, когато нямаш никаква страст.
Вървя, омотана в погледи, спъвана о погледи, замеряна с погледи.
Ставаш мрачен и затворен, като черен чадър, предвещаващ дъжд.
Вратите ни причакват да ни препънат с прагове, прозорците - да спуснат пред погледа ни пердета.
Защото любовта иска да бъде навечерие, очакване, копнеж. Любовта иска да бъде утре, още повече. Протегнати мисли и жадни ръце.
Дефилето преди София. Свирката на влак промуши планината и излезе от другия ѝ край.
Мълчание като опната кожа на тъпан ехти в ушите ни проглушително.
Любовта ме понесе като буйна планинска река. Одра от мене старата ми кожа. Разби ме о канари и тесни брегове. Сми от мене налепите на фалш и заблуди. Оглади ръбестите ми стени. Стри ме на кремъчен пясък. И ме сля със своите вълни. И ме превърна в буйна планинска река.
Бях клонче, а несетно станах корен. И все забравям това. И току се протягам към слънцето да разцъфтя. А аз трябва да си остана долу, в мрака под земята, да храня, да поя със сокове крехките, жадни мои клончета.
В огнената сърцевина на деня - в зенита - е забита птича песен. Чучулигата от своята звънарня вдига по-високо деня на крилете си.
Стъпки разплискват тишината. Щурците в тревата се плашат и замлъкват.
Смисъл ... Ние преминаваме от край до край живота си под терора на смисъла. Всичко, каквото вършим, каквото чувстваме и мислим, бива претегляно на везните с двете блюда: има смисъл - няма смисъл. И според това кое блюдо натежи, се определя изборът ни. Раждаме се и умираме в мита за смисъла, без да можем да се изтръгнем поне за миг вън от него, за да го съзрем. И така си остава за нас неясна неговата същина...
Но обременени от неотстъпния натиск на смисъла, ние сме слепи и недъгави да се радваме на мига. И в своята доживотна гонитба на смисъла ние обезсмисляме живота си.
Може би спомнянето е по-пълно преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението.
Завтекох се към прозореца. На въженце, изпънато до отсрещния балкон на свадливите съседи, бях окачила да съхне твоята риза, която бях изпрала скришом, докато те нямаше. Ризата, яхнала вятъра, препускаше с отворени за прегръдка ръкави към простора над града.
Покатерих се на рамката на прозореца и вместо перде, окачих единствената си рокля. Както бях вдигнала ръце, за да я закрепя, ти пак надникна през вратата. За трети път се бе върнал тичешком. Като че ли едва сега бе осъзнал огромността на постъпката ми. Очите ти ме грабнаха и ме понесоха из стаята с ликуване.
"Ако моята любов е грешка, тогава най-вярната стъпка в живота ми е тази грешка!"
"Мисловно за някаква частица от секундата ме целуваш в спомена. Устни с дъх на първи череши. Но тогава едва ли си долавял тоя вкус и дъх на младост. Сега започваш да го търсиш и прибавяш към спомена. Наистина спомнянето е по-пълно преживяване, разширено от опита, изострено от липсата, обогатено от въображението..."
"Бягайки от любовта, ограбвам чувството и се самоограбвам. Светът обеднява... Нека си разбия главата. Да спя на гол камък. Но да не затъвам в това тресавище на полу-живот, полу-любов, полу- смелост.
А какво ще постигнеш? Четвърт час, четвърт близост, четвърт сърце. Ти, която искаше или всичко или нищо..."
"Не ми връзвай ръцете, за да мога да те прегръщам.
Не искам да ме заключиш в прегръдката си като в клетка. Тъкмо така ще ме оттласнеш да изхвърча на простор. Остави ме да бъда всичко, което сама не зная още за себе си.
Какво от това, че съм противоречие?
Нека да бъда като любовта - неуловима, променлива, неподчиняваща се никому за нищо!"
Не мога да понасям женското "не", което значи "да". Когато искам, аз казвам "да", а когато не искам, казвам "не". Жени, аз ви връщам човешкия език!
"Устните ти като огън се разхождат по мене.
Не, ти няма да останеш жаден, защото твоят път е единственият извор, който може да те утоли.
Един мъж с мамещи далечини в очите. За такъв съм мечтала.
Твоята любов ми е нужда, за да дишам. Но аз няма да те моля да останеш при мене. Нека бъдеш верен не на мене, а на своя път, който е съставна част от самия тебе и който едва ли ще извървим заедно.
Няма да бъда трънлива драка, в която ти ще заплетеш крилете си и не ще можеш да летиш.
Ще преглътна горчивите си сълзи. И ще си тръгна достойно.
Самообреченa на всички посоки и гласове. Никой, дори ти няма да узнаеш, че винаги ще те обичам – само тебе, защото ти принадлежиш на нещо по-голямо и по-красиво от мене.
Далечината – моя равностойна съперница.
Сама идвам и сама ще си отида."
"Непонятна ми е женската привързаност към оня мъж, който ги подкрепя и закриля. То е все едно да обичаш дърво, на което можеш да се облегнеш.
Само една любов признавам на тоя свят - да обичаш независимо от това, обичат ли те, носят ли ти сигурност, подкрепят ли те, като че ли си недоразвито същество и се нуждаеш от патерици. Независимо от това, изгодно или не, благоразумно или не. Да обичаш, защото обичаш. Това е единственото основание. Никога не мога да обичам от благодарност."
"Лекции, семинарни упражнения. Достатъчно предразполагащи условия, за да се вдълбиш в сърдечните си грижи. Няма по-благоприятно време за любовна мъка от следването. Всичко съдейства за твоето хлътване. Монотонното слово на професора те обгръща в сива звукова мъгла. Напразно съзнанието ти се напряга да различи през тази мъгла определен образ или поне връзка. Скуката на пепелявите часове от студентските скамейки създава най-благосклонния климат да се развие една страст. Може би затова най-силното чувство в живота на човека се корени там, в студентските години.
Ако знаеха как разлагащо действат най-сериозните лекции и върху най-сериозните студенти, моралистите биха забранили следването през тази опасна възраст."
"Не мога да понасям протегнати ръце, прибързващи да ме откъснат като плод и да ме направят своя собственост. Жадувам за едновременно прострени един към друг ръце, които искат не да вземат, а да дават!"
» Добави цитат