Перце от дим

Тя свали очилата
и започна да плаче
по такъв непохватен
и безпомощен начин,

сякаш никой край нея
вече не съществува,
само слънцето тлее,
само влакът пътува.

Нито звук. Без да пречи.
Без да се извинява.
Тя е тук, но далече
нещо я наболява.

Явно нещо ѝ има.
Или нещо с децата.
Или не е любима.
Слага си очилата -

в ъгъла на купето,
мисли, плаче, сънува
и си ближе сърцето,
и сама се лекува.

Един лъч слънце, чист и смел.
Стотинка, цопнала във кишата.
Разходка без нарочна цел -
да повървим и да подишаме.

Ръката ми да задържиш.
Усмивката ти да поискам.
Щом можеш да ме натъжиш,
то значи - станали сме близки.

Във джоба си да отнеса
билет, продупчен през сърцето.
Перце от твоята коса.
Две захарчета от кафето.

Старостта ми ще ме загрози,
ще ме омотае в прах и прежди.