БРАТСТВОТО НА ЧЕРНИЯ КИНЖАЛ: Единствена любов(книга осма)

Джон се надигна и седна. Потърка лице, доволен, че е възвърнал зрението си. Никога не беше очаквал, че ще се зарадва да види ясния образ на мутрата на Ласитър.
Макар с усилие да контролираше ръцете си, успя да изпише:
— Чувствам се, сякаш съм бил в месомелачка.
Падналият ангел кимна мрачно.
— И изглеждаш по същия начин.
Тор го стрелна остро с поглед и после насочи вниманието си обратно към Джон.
— Не му обръщай внимание. Той е сляп.
— Не, не съм.
— След минута и половина ще бъдеш — Тор хвана здраво Джон и го издърпа на леглото.
— Искаш ли нещо за пиене?
— Или може би нов мозък? — предложи Ласитър.
Тор се обърна към ангела.
— А също така ще направя услуга на обществото, като му отнема гласа.
— Толкова си щедър.

Освен всичко друго се беше нанесла официално в стаята на Джон. Кожените й панталони и тениските й висяха в дрешника му редом с неговите, ботушите им бяха подредени в стегната редица, а всичките й ножове, пистолети и други играчки стояха заключени в огнеупорната му каса. Дори мунициите им бяха складирани заедно.
Прекалено много романтика.

Джон се наведе и притисна устни към нейните, а после се изтегна до нея. Тялото му беше изтощено, но сърцето му бе изпълнено с живот, а радостта му беше така чиста като слънчевата светлина, която вече не можеше да вижда. Беше нямо копеле с отвратително минало и нощна работа, включваща постоянни битки със злото и клане на живи мъртъвци. И въпреки всичко това… си беше намерил момиче. Беше намерил своето момиче, единствената си любов, неговия пирокант. Той, разбира се, не се самозалъгваше. Животът с Хекс в никакъв случай нямаше да бъде нормален… Добре, че си падаше по дивите преживявания.

Куин отмести поглед от приятеля си и заизмерва разстоянието до намиращия се под него двор. Ако се хвърлеше с главата надолу върху плочките, може би щеше да успее да се отърве от образите им. Разбира се, мозъкът му щеше да се превърне в бъркани яйца, но защо пък това да беше нещо лошо?

Хекс се усмихна.
— Добре съм. Повече от добре.
На красивото му лице се появи закачлива усмивка, означаваща «Няма спор по въпроса.»
— По-кротко, здравеняко. Да не мислиш, че можеш да ме накараш да се изчервя като някое момиченце? — той кимна, а тя завъртя очи. — Трябва да си наясно, че не съм от жените, които припадат само от една страстна целувка.
Джон Матю изглеждаше много мъжествен, когато повдигна леко вежда, и тя можеше да се закълне, че почувства как бузите й леко поруменяха.
— Чуй ме, Джон Матю — тя хвана брадичката му. — Няма да ме превърнеш в една от онези женички, които си загубват ума по любовника си. Няма да стане. Не съм устроена така.

След това се наведе напред. Точно преди да го целуне, се спря за миг, но не защото се тревожеше, че той ще се отдръпне… Наситеният аромат на подправки, който се излъчваше от него, й подсказваше, че няма такова намерение.
— Тълкуваш нещата погрешно, Джон — докато четеше емоциите му, тя поклати глава. — Не си наполовина мъж, заради онова, което са ти сторили. Ти си два пъти повече от всички други, защото си успял да оцелееш.

— Стъклото на една от плъзгащите се врати е счупено. Ще са нужни няколко дъски, за да се покрие временно дупката. Успяхме да включим алармата, така че детекторът за движение вътре работи, но става ужасно течение. Мога да я поправя още днес.
Разбира се, само в случай че Джон видеше сметката на всички тренажори, протриеше маратонките си или се изчерпеха силите му.
— Коя… — Тор се покашля. — Коя врата?
— Онази в стаята на Джон Матю.
Братът се намръщи.
— Беше ли счупена, когато влязохте?
— Не… просто се пръсна внезапно.
— Това не се случва със стъклата без причина.
А не беше ли имал Джон добра причина?

Всички предмети в стаята започнаха да вибрират, лампите върху нощните шкафчета, дрехите на закачалките, огледалото на стената. Потракването прерасна в глух тътен и на нея й се наложи да се задържи за бюрото, за да не се озове на пода.
Сякаш въздухът беше жив. Наелектризиран. Опасен.
И Джон беше в центъра на бушуващата енергия, юмруците му бяха така здраво стиснати, че мускулите на ръцете му трепереха, а краката му бяха заели бойна поза.
Джон отвори уста и отметна глава рязко назад… И нададе боен вик… Толкова интензивен, че тя трябваше да запуши ушите си. Толкова силен, че тя почувства ударната вълна върху лицето си.
За миг си помисли, че той е намерил гласа си… но не гласовите му струни бяха източникът на звука.
Стъклото на вратата зад него се беше пръснало и се беше разпиляло на хиляди парченца, които се сипеха наоколо, улавяйки светлината, подобно на дъждовни капки…
Или на сълзи.

— Или още по-добре — продължи провлечено Блей, — защо просто не ме целунеш?
Блей беше притиснат с такава сила към скрина, че той се блъсна с грохот в стената. Шишетата с парфюми се разтракаха, а четката за коса изхвърча на пода. Куин притисна устни към тези на Блей, а пръстите му се забиха още по-дълбоко в гърлото му.

— Къде ще ходите? — попита с дрезгав глас.
— Ще ме води в «Ресторанта на Сал». После ще ходим в коктейлбар — Блей закопча копчето на другия ръкав и отиде до скрина, за да извади чифт копринени чорапи. — После… кой знае.
Из стаята се разнесе наситен аромат на подправки и това го накара да замълчи. От всички варианти, които си беше представял за този разговор… Със сигурност не беше включвал такъв, че ще се задейства инстинкта за обвързване на Куин.
...
— Кажи думата — прошепна дрезгаво. — Кажи думата и няма да отида.
Силните ръце на Куин се вкопчиха в шията на Блей, който от напрежение наклони глава назад и отвори уста, за да може да диша. Силните палци на Куин се забиваха в челюстта му.....
— Кажи думата, Куин. Направи го и ще прекарам нощта с теб. Ще излезем с Джон и Хекс, а после ще се върнем тук. Кажи я.
Разноцветните очи, в които Блей се беше взирал през целия си живот, се приковаха към устните му, а гърдите на Куин се повдигаха, сякаш беше тичал.

Блей се обърна.
— Някога да ти е хрумвало, че не всичко е свързано с теб? Някой ме кани на среща и аз решавам да приема. Не е ли това нещо нормално? Или си толкова себичен и самовлюбен, че забелязваш всичко и всеки само след като си го филтрирал през егото си.
Куин се дръпна леко.

Какви гадости твореше за пари. През повечето време не се впечатляваше особено от празноглавците, идващи с желанието да бъдат белязани, но тази вечер блестящите им идеи го вбесяваха. Трудно му беше да се настрои на тяхна вълна, след като беше прекарал три часа в изработването на мемориален портрет за един рокер, който беше изгубил най - добрия си приятел на пътя. Едното беше истинският живот, а другото - анимация.