вход, регистрирай се

Осъдени души


от Димитър Димов


Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (20)

   покажи всички
— Погребаха го — каза девойката.
— Кой го опя?
— Никой.
— Защо?
— Защото е извършил смъртния грях да посегне сам на живота си.
— Само за това ли?
— И защото няма бог — мрачно поясни испанката.
"Ние все чакаме да дойде нещо, а то не идва и не идва. Защо е така? Защо всичко е илюзия? Животът, смъртта и желанието да бъдем обичани." Фани
"Цял живот съм искала да ми каже някой защо тъгата е най-голямото човешко чувство..." - Фани
„Каква драма, какъв вътрешен конфликт бе разтърсил душите на тия хора? Не искаше от празно любопитство да разчепква и да причинява страдания на тия болни осъдени души. А от стария оставаха само димящи купове от черна пепел, защото тъй искаха развитието и логиката на живота.”
Димитър Димов "Осъдени души"
- Господи, прости ми любовта към тая жена - молеше се Ередиа
"Но изведнъж се разнесе гърмеж. Монахът протегна ръце и рухна на земята. Лицето му потъна в локва кръв. Бе черна, магнетична, испанска нощ, нощ на мъртъвците, нощ на убийства, нощ на отмъщение…"
"Внезапно изпита зловещото усещане, че е попаднала в страна, където някой бе отключил и пуснал лудите на свобода, които от своя страна бяха взели по някакъв начин властта и сега преследваха нормалните хора." Фани
"Ето за кого бе дошла тук! … Ето какво бе останало от магнетичната привлекателност на този испански монах! Спомни си юношеския възторг, с който бе почнала да го обича, мъката, която изпитваше за него, устрема и себеотрицанието, с което се бе хвърлила да го спаси от анархистите, петнистия тиф, на който излагаше живота си всеки ден. Какво бе останало от всичко това! Само смехът й, само съжалението към един луд!"
"Тя почувствува че и този човек бе също като нея някакво абсурдно отклонение от логиката, от красотата и съвършенството на живота, че също като нея и той бе загубил солидарността си с другите човешки същества и затова живееше, като самотен призрак под мрачните сводове на своя бог, на своите догми и на своята метафизика, че и той не е друго освен безсмислица, освен дрипа, освен зло…"
"Най-после тя го виждаше такъв, какъвто бе в действителност — един безумец, един безплоден човешки дух, отрицание на живота, на всяка радост и щастие… Сега тя го виждаше като безчувствен и зъл жрец на мрака, на небитието и смъртта, зад която стоеше едно жестоко, студено и отчайващо нищо."
„Егоизмът ти е насаден от насладите, които убиха волята ти, от безумното устройство на този свят, което дава възможност на тебе и на класата ти да вземете всичко и да не давате нищо…”
"Оставете морала настрана!… Най-отвратителното е да вършиш безсмислица и да се чувствуваш морален."
"Вашият бог не съществува! Вашият бог е студена, безчувствена, гибелна фикция на разума, която ви владее, защото нямате сърце, защото тази фикция е убила всичко човешко у вас…" Фани Хорн
"Това, което мислиш и чувствуваш, е вярно, вярно… но важи само за двама ни. Ти никога не би могла да рискуваш и да пожертвуваш живота си за другиго и тъкмо това е, което подсказва силата на любовта ти, което ме изгаря и мъчи… Може би и аз те обичам така, може би и аз бих предпочел да пожертвувам живота си за тебе, а не за другиго, макар и със самоизмамата, че върша това с християнско чувство.Ередиа
„ Всички смяташе за луди, без да съзнава, че през тия месеци се бе разболял от най-страшната лудост в света — лудостта да не се вълнува от нищо, да се подиграва на всичко. в основата на всички кървави испански революции лежаха конфликтът на самия живот, безумието, с което егоизмът и човешката алчност разделяха хората на сити и гладни, на малцинство, което имаше в излишък всичко, и на мнозинство, което нямаше нищо.”
"Може би смъртта и страданието, които ще видите тук, ще ви научат да мислите повече за другите, отколкото за себе си. А това ще спаси душата ви." отец Ередиа към Фани Хорн
„В това лице имаше нещо недействително и призрачно красиво, което го караше да прилича на ангел и демон, което отричаше всяка радост в живота — в своя и в този на другите.”
„Тя го желаеше с всички фибри на тялото си, с оня прилив на сили, в който изпадат чувствата, когато човек знае, че би могъл да откъсне любимото същество като разкошен, недокоснат от други узрял плод.”
"Тази Испания сега приличаше На обеднял идалго, постъпил на дребна службичка, но запазил в обноските си всичката гордост на своя древен род."
Монахът взе чантата си и се върна отново в големите палатки. Там имаше много болни, които агонизираха. Той разпредели между тях последните количества от кардиозол и камфорово масло. Но една кутия с ампули той остави настрана. Тази кутия беше предназначил за Фани...
Късно след полунощ той влезе в параклиса и устните му зашепнаха: "Господи, прости ми любовта към тази жена"...
Сега Фани можа да види лицето му напълно открито,без плаща и шапката , под ярката светлина на петролната лампа.Първото нещо, с което поразяваше това лице, бе красотата.
То бе някак смущаващо,греховно, почти кошмарно красиво, за да бъде лице на монах или свещеник.От фините очертания на веждите, на носа, на устните му лъхаше безстрастна замечтаност и спокойствието на езически бог, но в матовия тен на кожата, в черните му като въглен очи гореше темпераментът и знойният климат на Андалузия, нещо пламенно и страстно, което въздействаше по-силно от всичко останало, но което не бе земна чувственост, а по-скоро фанатизъм, в който прозираше дори нещо жестоко и зловещо. Може би това бе чисто испанският фанатизъм на религията му или пък това усещане се дължеше на расото му, на интелигентността, спокойствието и желязната воля, които светеха в очите на монаха и които изпъкваха в странен контраст с младото му, почти юношеско лице.
Той се поклони леко, свободно и усмивката му показа два реда ослепително бели зъби, които светеха върху фона на матовото му лице.Фани веднага съзна, че този човек бе напълно сигурен в себе си....
» Добави цитат