вход, регистрирай се

Поручик Бенц


от Димитър Димов

Въведени са общо 4 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (17): Nola, eskarina, grozeva, majmunata, Frosty, landonova, epolitova, Fany, NeDa, яна, nyny, Annie, mishela, @Siss, radomirsl, soul, djulia
Смятат да я прочетат (3): gergan75, unchita, tzvetie

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (48)

   покажи всички
Известни неща са тъй ясни, че би трябвало да ги разберем веднага, ако твърде голямата неочакваност, с която се изпречват пред нас, не ни кара да ги отхвърлим като невъзможни.
Преди да стигне до някое жестоко заключение, мисълта ни лъкатуши несъзнателно, стараейки се да го избегне или поне забави. Бенц се намираше тъкмо в тоя процес на отчаяна борба с фактите.
Той мислеше за Елена, която изпълваше сърцето му с отвращение и печал…
Те бяха само две човешки души, между които бе прескочила искрата на съчувствието — единствената светлина, облекчаваща и тайнствена, която мъждее понякога в мрака на отчаянието и болката.
Грешката може да се прости, когато човек не е предател или страхливец.
Продължаваше да я обича, дори повече отпреди, по силата на скрития процес в съзнанието, който ни кара да желаем по-страстно загубените от нас.
Тя все още не бе дошла на себе си и не разбра думите му, които бяха жалки и трагични — думи, които хиляди мъже са произнасяли тъй безполезно в разрухата на живота си пред невярната и гибелна красота на толкова други жени.
Не, нищо не бе тъй неугасимо, както любовта към тая жена, чието съществуване дори сега продължаваше да го изпълва с тъжен възторг.
Колко по-лесно е да убиеш една виновна жена, отколкото да я оставиш да живее! И колко повече морална сила е необходима да преглътнеш унижението на измамен мъж и да простиш, отколкото да живееш в тържеството на отмъстената гордост!
Ако ревността, изправена пред свършени факти, ни убива или кара да убиваме, съмнението е жесток и подъл мъчител, който изтезава отдалеч.
Известни неща са тъй ясни, че би трябвало да ги разберем веднага, ако твърде голямата неочакваност, с която се изпречват пред нас, не ни кара да ги отхвърлим като невъзможни.
Първите часове след всяко престъпление са часове на мрачна притъпеност. После изведнъж съзнаваме ужаса на постъпката си и ни обзема паниката от последиците й.
Той съзнаваше лудостта на постъпката си и ужаса, който можеше да и причини. Не искаше тя да го разубеждава и моли. Дори в тоя тежък момент, когато жертвуваше честта си, той не искаше да я измъчва и поставя в жестоката невъзможност да избира между брат си и него.
Сънят бягаше от него, нощта се превръщаше в огромна и мрачна празнота, всред която долавяше неясно подземното бучене на недоверието и ревността.
Любовта е чувство, което винаги се стреми към удобство и спокойствие.
Любовта е като живота и на прага на смъртта: с отчаяни усилия, с всички възможни жертви ние браним всеки час, всяка минута отнего.
Нейното сърце приличаше на феникс, който изгаря и се ражда наново от пепелта си.
Наистина имаше ли по-трайна печал от тая да отнесе в себе си незабравимия образ на една жена, която никога нямаше да притежава? Дори в най-простите и първобитни души красотата на Елена събуждаше някаква остра меланхолия — сякаш човек, виждайки лицето й, съзнаваше изведнъж контраста между миговете, прекарани с нея, и тъжната безкрайност на вечността, в която смъртта ще удави живота ни.
Той съзна, че нищо не създаваше по-пълно и дълбоко усещане за живот в него, нищо не одухотворяваше по-силно дори мъртвите предмети около него, както присъствието на Елена.
Любовта на тая жена и мъките, що причиняваше, са свързани с дълбоката и непроницаема тайна на самия живот.
Да остави една жена, красива като ангел, която го обичаше, само защото мислеше, че някога ще му изневери! О, безумно честолюбие! … Дори когато щастието е в ръцете ни, ти убиваш всяка радост. Любовта към една жена не е ли като християнската любов към ближния — пълно отрицание на всяка гордост и готовност да пожертвуваш всичко?
Дори най-мрачният трагизъм на въображението е израз и на дълбоко отчаяние
Никога образът на Елена не бе бил пълен и мрачен господар в живота му и никога съзнанието за това не го поставяше в по-голяма безизходност да вземе някакво решение. Да забрави Елена, но защо? Нали го обичаше! Да се върне при нея, но как? Нали го унижаваше! Като че сам бе господар на себе си и кошмарните пламъци на тялото й нямаше да решат съдбата му само в една нощ! …
Той изпитваше гняв, пустота, отчаяние, но всичко това бе примесено с глуха, отмъстителна радост, задето бе накарал Елена, която го обичаше, да страда с него.
Има внезапни и драматични решения, които вземаме всред заслепението на оскърбената гордост и които изкупваме с цената на най-жестоки страдания — по-жестоки от тия на компромисите, които искаме да избегнем.
Но всред гнева, болката и отчаянието, които разкъсваха сърцето му, той съзнаваше смътно, че това безумно и пропаднало същество го обичаше, че тя имаше смелостта да остане честна към себе си дори с цената на риска да загуби любовта му.
Любовта обича да си играе с празни думи дори когато е тъжна.
Любовта и гневът у мъжете са като огледало на жената, която обичат.
Самоизмамата на всички, които се стремят към щастие, е тази, че те вярват в неговата зависимост от външни обстоятелства и от привидното разбиране между характерите. Като че има действителност, която задоволява желанията ни, и еднакви души, които не се измъчват от противоречията си.
Има минути, когато човек говори с мълчанието си. Ако някога Бенц можеше да каже, че душата на Елена му бе принадлежала напълно, това беше в тоя час, в тая минута, когато Елена улови ръката му и я намокри със сълзите си.
Цялото нещастие, Айтел, се състои в това, че гордостта ви пречи да видите любовта ми.
Знаете много добре, че няма къде да се скрия от вас. Вие затрихте миналото ми, затрихте всичко, в което можех да намеря убежище.
И все пак тоя свят продължаваше да съществува, кипеше около него, блъскаше и отнасяше хората в разрухата на войната, без да накърнява съществуването на другия свят — света на Елена, — затворен в него, излъчен от него, с всичката разточителност на цветове и форми, които любовта можеше да му даде
Онова, що определя омразата към съперниците ни, не са постъпките на последните, а отношението на жената, която обичаме, към тях.
Всички съображения за чест, морал и кариера се стопяваха пред образа на тая жена. Това бе първото му безумно отричане от себе си. но можеше ли да постъпи иначе?
Наистина човек би ви убил, ако можеше да ви убие след това в мисълта си, Но вие сте неуязвима. Вие сте самата съдба, взела човешки образ, за да причинява нещастия.Отчаянието ми би могло да ви даде хиляди подобни имена, ако всяко от тях ви подхождаше напълно. Но каквото и да сте, ангел или зъл дух, никога не ще забравя човешкия ви образ…
— Убийте я тогава! — продължаваше той в изстъплението си. — Всяка подла жена, която мами един мъж, заслужава да бъде убита!… Ей така!
Както аз убих жена си! …
Любовният ужас е сладък и опиянителен, но той има качествата на всеки друг ужас. Той разяждаше, сломяваше неумолимо волята му. И все пак между двете възможности — да не бе срещал Елена в живота си и състоянието, в което се намираше сега предпочиташе втората. Дори по-късно той искаше да преживее още веднъж мъчителната напрегнатост на тия дни, наситени с възторзи и съмнения, с усещането на щастие, което бе непостижимо, на сенки, които никоя светлина не можеше да разпръсне.
Лицето й, извърнато към него, запазваше оная чаровна усмивка, която му придаваше нещо безсмъртно, красиво и гибелно, като идеално понятие за женственост, което се отделяше от личността й и наподобяваше лицата на жени в тъжни повести за любов и смърт — жени, които се раждат, за да бъдат обожавани, ревнувани и убивани.
Фатална сила : — мигновената съблазън, която винаги ни примирява с миналото на жените, които обичаме.
Човек не можеше да си представи по-сладък, по-напевен, по-кристален глас от нейния, който да вълнува и прониква, да завладява с по-голяма сила чрез тръпките на неуловима тъга, лъхащи от всяка дума. Човек неволно искаше да й посвети живота си, да й се обрече до смърт, да се пожертвува за нея.
Онова, що изпитваше, бе някакво чудесно усещане, че е свързан навеки в мисълта си с нея. То бе сладостно усещане за нов живот, който начеваше от снощи в тая къща, сред тия хора, който бе обречен на нея и криеше в себе си примирението на пълната всеотдайност. Какво важеше дали бе любовница другиму? Отчаян или безгрижен, образът й щеше да бъде вечният спътник в живота му. Опиянен от любовта си, Бенц гледаше лицето й, тъй далечно в пространството, тъй близко в сърцето му, и изпитваше безумен порив да сложи устните си върху това прекрасно матово чело, излъчващо най-съблазнителна женственост.
Аз не мога да си представя по-смешно положение от това, да бъдеш приятел на това знаменито момиче, т.е. да слушаш търпеливо безкрайния анализ на всичко, което е вършила или мисли да върши. Тя ви присвоява като вещ, докато й омръзнете, докато изчерпи всичкия си запас от неща, с които може да ви Учуди.
Не чувствувате ли мрачното величие на войната?Този денонощен кървав призрак, който разпилява милиони човешки същества из незнайни краища, блъска ги, изпълва ги с ужас, надежди или съмнения, унищожава ги или ги възражда за нов живот! … Срещи, които ни се струват невъзможни, страсти, които не бихме допуснали у себе си, постъпки, които не сме очаквали да извършим, намират място в този гигантски катаклизъм …
Красотата е банално качество у много жени. Същинското очарование иде от вътрешния пламък на личността.
Вечерният хлад освежаваше лицето му, разсейваше умората му, събуждаше желанието му да види познати. Състоянието, в което се намираше, бе състояние на съвършено равновесие на нервите и създаваше необикновена пълнота в усещанията. Но тъкмо то криеше в себе си тръпките на неуловима печал.
Самото лице бе оригинално и красиво с широкия замах в моделировката си, като че изваяно само с няколко удара, без преход в отделните линии, твърдо, упорито и неотстъпчиво, но със странно нежни и мечтателни сини очи. Главата му стоеше много сигурно върху широките рамене и допълваше по този начин впечатлението за физическа сила и издръжливост.
» Добави цитат