На повратки в село

Интермецо

И прекрачил прага, ти отпущаш
най-подир облекчена душа
(колко странно във здрача на пруста
се белеят на мамина шал

две крила, що снегът е изваял
върху слабите ѝ рамене!)
- сякаш някой вълшебник незнаен
тежко бреме от тебе е снел...

Сега вече почивай дълбоко
о сърце, изболяло от смут-
пристанено под бащина покрив
и до топлия майчински скут.

Сега можеш спокойно да кажеш,
да изплачеш над тия поли
всичко обично, всичко омразно,
що се радва и що те боли.

Изповядай си всичкото лошо,
измоли се без свян и без страх,
знай, че тук ще получиш ти прошка
и за най-непростимия грях!

Но свали суетливата дреха,
със която блестиш ти весден-
тука своите в тебе посрещат
само свойто голямо дете.

Една радост богато да кичи
твойто чело, мой тъжен герой,
че си някъде вярно обичан,
че ти някъде мислят добро.

И туй щастие чудно и просто
да постигнеш ти посем-сега:
колко малко човеку е доста,
за да бъде честит и богат -

колко тук са наистина лишни
всяка слава, наука и сан -
негли нявга по-леко се диша
и под простия нисък таван?

Да би знаял от колко години
тя е чакала днешния ден
да ти каже: "Добре дошъл, сине,
дожаля ли ти, майка, за мен?"

И да видиш как ней горкана
са премного и тия слова:
да замлъкне през сълзи засмяна
и да скрие в престилка глава.

из "На прага"

Ето вече прибира на залез
месечината свойте поли
и над сънни баири и валози
сякаш син сняг небето вали.

из "Във влака"

Ти постигна мечтата отдавнашна:
да прискутиш безсънно чело
на таз твърда пембена възглавница,
да отспиш в това просто легло!

из "Утро"