Нощ в Лисабон

Не губим ли постоянно онова, което е в ръцете ни именно защото е в движение ? И не застава ли в покой едва когато липсва и вече няма как да се променя ? Не ни ли принадлежи едва тогава ?

Никога не се е вярвало тъй много в чудеса, както в наше време, когато вече ги няма.

Неприятните спомени имаха и нещо положително: те ни убеждаваха, че сме щастливи, докато само преди секунда сме мислили обратното. Щастието е въпрос на степенуване. Който владее това изкуство, рядко е изцяло нещастен.

Когато човек бяга в отчаяние и опасност, той се научава да вярва в чудеса; иначе не би преживял.

Известно ви е, че времето е слаба настойка на смъртта, която ни се дава бавно като невинна отрова. В началото тя ни оживява и дори ни кара да мислим, че сме едва ли не безсмъртни - ала когато капка по капка, ден след се засилва, тя се превръща в киселина, която мъти кръвта ни и я разяжда.

Денем Лисабон излъчва нещо наивно театрално, което омагьосва и пленява, ала нощем той е град-приказка, който с всичките си светлини слиза на талази към морето, като празнично накичена жена, която се навежда към тъмнокожия си любим.

Към това се прибавя, че паметта ни фалшифицира, за да ни накара да живеем. Тя се опитва да смекчи непоносимото посредством патината на забравата.

Пазех се да попитам какво е било другото. В любовта винаги питаме прекалено и когато се заемем истински да узнаем отговорите, тя скоро свършва.