Художникът

Когато рисувам някой друг, пак сме близо: моделът, аз, стативът; триъгълник, чиито върхове се докосват, а в центъра му е разположена кутията с бои. Ако не сме достатъчно близо, ще се гледаме, без да се виждаме. А обикновеното гледане е като броенето, измерването, описването или, по-лошо, оценяването.
Никой не може да седи неподвижно. Ние на улавяме конкретен момент; опитваме се да пресъздадем един живот, два живота, всички животи, минало, бъдеще, настояще. Това не е моментна снимка – щрак, бръм и готово. Ние сме човешки същества, които грешат; разхождаме се насам-натам в своите удобни, но ограничаващи ни кожи, опитвайки се да направим тези грешки реални, да ги направим свои. Трябва да има начин да пресъздадем живота в картина, да го уловим, насилим, принудим, изтощим и прелъстим; трудна, много трудна работа. Трудна работа, но я върша вече четирийсет години и не съм родил нищо истинско, само низ от помятания, аборти, уроди.

Предполагам, че да си луд и лудостта да ти харесва, е най-голямата обида за всички здравомислещи хора по света.

Да се вгледаш в себе си е може би най-трудното и същевременно най-благородното нещо, което можеш да направиш.

Нахлуваме един в друг, сърцата и душите си преплитаме на място, от което отсъстваме. Може би е чудо най-голямо или безумие лудешко.
---
Можеш ли да ме спасиш от теб...
Или от мен самия?