вход, регистрирай се

Щиглецът


от Дона Тарт

Въведени са общо 2 книги от този автор.
Потребители прочели тази книга (7): Иван Стоянов, landonova, unchita, mamuri, jupas77, snujolin, pnio
Смятат да я прочетат (1): nadness

Това заглавие е на български.
Заглавието и на други езици:



Цитати от книгата: (15)

   покажи всички
"Това беше най-лошият вид безсмъртие. Съзнателно или не: аз бях угасил една светлина в сърцето на света."
"Тревоги! Каква загуба на време! Всички свещени книги бяха прави. Несъмнено "тревога" беше отлика на примитивните, духовно неизраснали личности /.../ всичко се руши, всичко се изгражда наново. Древни, сияйни очи. Това бе мъдростта /.../ Защо изобщо някой се тревожеше за нещо? Нима ние, като способни на чувства същества, не бяхме изпратени на тази земя, за да бъдем щастливи през краткото време, което ни бе отсъдено?"
"Докато светлината преминаваше на ленти по картината, почти ми призля от съзнанието, че в сравнение с нея моят живот беше просто един преходен, хаотичен изблик на енергия, биологичен проблясък, подобен на смущение в ефира, произволно като прелитащите покрай нас светлини на уличните лампи."
"В пристъп на световъртеж си спомнях за всички места, на които бях живял, и мислех за всички места, които не бях виждал; един изгубен, огромен, непознаваем свят, мръсен лабиринт от градове и улички, пепел, понесена надалеч от вятъра и враждебен безкрай, пропуснати връзки, изгубени завинаги неща, и моята картина, понесена от този мощен поток, люшкаща се някъде далеч по вълните: мъничка частица от човешкия дух, бледа искра, трепнала по тъмно море."
"За да разбираш света, понякога можеше да се съсредоточиш само върху една много малка част от него, да се взираш в най-близкото и да го приемаш като образец на цялото"
"Пази се от онези, които обичаш прекалено много. Те ще те унищожат. Онова, което ти трябва, ако искаш да живееш щастливо на този свят, е жена, която води свой живот и оставя и теб да водиш своя."
"Заливаше ме мъчителна погнуса от цялото човечество и всички негови начинания още от зората на времето; болезнена ненавист към биологичните закони. Старост, болест, смърт. Никой не можеше да им убегне. Дори най-красивите приличаха на мек плод, осъден на развала. И все пак, по някакъв начин хората съумяваха да продължават да се любят, размножават, да развъждат нова и нова храна за гробовете, да създават нови и нови същества, осъдени да страдат, като че ли това беше някакво изкупление, като че ли беше нещо добро и дори достойно за възхищение от морална гледна точка: да въвличаш нови и нови невинни създания в една игра, която могат единствено да загубят."
"Когато организмът започнеше да се бунтува и човек видеше остатъка от своя живот без дрога да се простира пред него като мрачен коридор на затвор, беше необходима някаква изключително основателна причина, за да продължаваш напред, към мрака."
"-Ами...това е даже много руска черта, ако искаш да знаеш – постоянно да се оплакваш колко лошо върви всичко! Дори животът ти да е чудесен – не споделяй това с никого."
"Понякога се питах какво бе необходимо, за да бъде изтръгнат Анди от неговата кула на откачен математик – може би цунами? Нашествие от десептикони? Годзила да зашляпа по Пето Авеню? Той беше планета, лишена от атмосфера."
"Хората постоянно искат да говорят, но аз обичам да мълча/.../ Но аз не обичам тишината, обичам да има много неща за чуване."
"Тази застиналост ми беше позната – така едно жилище се затваря в себе си, когато някой умре."
"Понякога, неочаквано, скръбта ме връхлиташе на вълни, които ме оставяха без дъх; а когато вълните се оттеглеха, установявах, че виждам около себе си отблъскваща разруха, пустота, осветена от толкова ярка и мъчителна светлина, че почти не ми оставаха спомени от времето, когато светът не е бил мъртъв."
» Добави цитат