Колосът от Маруси

Тези, които познават Амарусион, знаят, че в това място няма нищо грандиозно. Няма нищо грандиозно и в Кацимбалис. Нито пък в крайна сметка в цялата история на Гърция. Има обаче нещо исполинско във всеки индивид, когато той стане наистина и напълно човек.

Видяхме две световни войни и несъмнено ще видим и трета, и четвърта, вероятно и повече. Няма да има надежда за мир, преси старият ред да бъде съборен. Светът трябва отново да стане малък, какъвто е бил древният гръцки свят, достатъчно малък, за да обхване всеки един. Без да бъде вместен и последният човек, истинско човешко общество не може да има. Разумът ми показва, че подобен начин на живот не ще настъпи скоро, ала също и че нищо друго няма да удовлетвори човека. Докато той не стане напълно човек, докато не се научи да се държи като част от Земята, ще продължи да създава богове, които ще го погубват.

Гърция бе сторила за мен нещо, което Ню Йорк, не, дори и самата Америка не би могла нивга да разруши. Гърция ме бе направила свободен и цял. Чувствах се готов да се възправя срещу змея и да го убия, понеже дълбоко в сърцето си вече го бях посякъл. Краката ми сякаш не стъпваха по земята, безмълвно приветствах и благославях малката групичка приятели, които бях намерил в Гърция. Обичам ги до един, задето ми разкриха измеренията на истинския човек. Обичам земята, на която са израсли, дървото, от което са скачали, светлината, в която са разцъфнали, добротата, почтеността, великодушието, които струят от тях. Те ме изправиха лице в лице с мен самия, пречистиха ме от омразата, ревността и завистта. И не на последно място ми показаха със собствените си действия, че животът може да бъде живян красиво на всяко ниво, във всяка страна, при всякакви условия.

Няма да забравя нощните разходки из Атина под есенните звезди. Често се изкачвах на хълма Ликабет и прекарвах там час или повече, съзерцавайки небето. Харесваше ми, че гледката бе толкова гръцка - не просто небето, а къщите, техният цвят, прашните пътища, голотата, звуците, които долитаха откъм къщите. Имаше нещо непорочно във всичко това. В един запустял квартал, където улиците носят имена на философи, аз бродех в толкова плътна и същевременно толкова кадифена тишина, та ми се струваше, че въздухът е изпълнен със стрити на прах звезди, чиято светлина издава недоловим звук. Атина и Ню Йорк са градове, заредени с електричество, единствени по рода си от тези, които съм виждал. Но Атина е просмукана с теменуженосиня реалност, обгръщаща те нежно като милувка; Ню Йорк притежава живостта на механичен чук, която те влудява с безпокойство, ако нямаш вътрешни устои. И в двата случая въздухът прилича на шампанско - ободрява и съживява. В Атина усетих удоволствието от самотата; в Ню Йорк винаги съм се чувствал самотен, самотата на животно в клетка, която ражда престъпления, секс, алкохол и други лудости.

Пладне е. Смятам да обядвам във Фестос. Продължаваме нататък. Дъждът е спрял, облаците са се разсеяли; синият небосвод се разгръща като ветрило, синьото се разтваря в онази ултравиолетова светлина, от която всичко гръцко изглежда свято, естествено и познато. В Гърция изпитваш желание да се изкъпеш в морето. Иска ти се да захвърлиш дрехите, да се затичаш и да скочиш в синевата.

- Вие сте романтик - заключи мъжът.
- Да. Достатъчно съм луд да вярвам, че най-щастливият човек на света е онзи с най-малко потребности.

Липсва нещо фундаментално и това е видимо навсякъде в нашия цивилизован свят - напълно отсъства каквото и да е, наподобяващо общностно съществуване. Ние сме се превълнали в духовни номади; всичко присъщо на душата е захвърлено, ветровете го подмятат, все едно е непотребен боклук. Село Агна Триада, погледнато от която и да е точка във времето, се откроява като бисер на постоянството, целостта, значимостта. Когато едно мизерно гръцко селце като това, за което говоря, и хилядите му двойници в Америка украсят безсмисления си оскъден живот с телефон, радио, автомобил, трактор и прочее, смисълът на думата "общностен" така удивително се изкривява, че започваш да се чудиш какво се има предвид под словосъчетанието "човешко общество". Няма нищо човешко в тези случайни струпвания на човешки същества; те са под всяко равнище на живот, което планетата ни познава.

Не мозъкът, сърцето трябва да управлява света. Във всяко царство, което завоюваме, сеем само смърт. Обърнали сме гръб на царството, където е свободата.

Винаги съм си мислел, че изкуството да разказваш се състои в умението така да възбудиш въображението на слушателя, та той да потъне в собствените си фантазии далеч преди края на историята. Най-добрите разкази, които съм чувал, са били безсмислени, най-добрите книги - онези, чийто сюжет въобще не си спомням, най-добрите личности - онези, с които не мога да стигна доникъде.

Ако можех да избирам дали да бъда президент на компания за автомобилни гуми в Америка, или надзирател в затвора в старата крепост в Нафплио, щях да избера второто... Бих приел дори и двайсетте години затвор като част от сделката. Бих предпочел да съм убиец с чиста съвест, облечен в дрипи, очакващ реколтата от царевица идната година, отколкото президент на най-преуспяващата промишлена корпорация в Америка. Никой магнат не е имал толкова благо и сияйно изражение като този окаян грък. Разбира се, не трябва да забравяме и следното: гъркът е убил един-единствен човек, и то в изблик на справедлив гняв, а преуспяващият американски бизнесмен всеки ден от живота си убива хиляди невинни мъже, жени и деца, докато спи. Тук никой не може да има чиста съвест: всички сме част от огромната световна машина за убиване. А там един убиец може да изглежда благороден и праведен, макар да живее като куче.

Харесвам монолога дори повече от дуета, когато е добър. Все едно гледаш как някой пише книга само и единствено за теб: пише я, чете я на глас, изиграва я, преработва я, вкусва я, радва ѝ се, наслаждава се на твоята радост, а после я къса и я хвърля на вятъра. Това е е едно величествено представление...