Коломбър

- Отивам във вестника.
- Чао.
Правех две-три крачки в коридора и гласът ѝ ме застигаше, както се опасявах:
- Дино.
Връщах се.
- На обяд тук ли си?
- Да.
- А на вечеря?
"А на вечеря?" - Боже мой, колко наивно голямо и в същото време мъничко желание се съдържаше в този въпрос. Тя не молеше, не изискваше, просто се осведомяваше.

Беше се озовал на Парк авеню в Ню Йорк, посред най-огромната човешка гора, сред страховитите секвои от стомана, стъкло, воля, злато, лед и диаманти. В шпалир от двете страни на булеварда се редяха стъклените призраци, затъкнати в небето.

Ами да, вие, писателите, художниците и прочее, отчаяно се трепете да измислите най-абсурдни и завъртяни новости, та дано блеснете, но публиката ви оредява и губи интерес. Все по-малко хора ви слушат, все по-малко. И извинявай за откровеността, но един хубав ден площадът пред вас ще се окаже съвсем празен.

Това е сериозният недостатък на Рая: че вече няма надежда.

Защото дивна е властта на пустините на Ориента, направени от камъни, пясък и слънце, където дори най-тесногръдият ще проумее собствената си нищожност на фона на необятното Творение и бездните на Вечността, но още по-могъща е пустинята на градовете, направени от тълпи, врява, колела, асфалт, електрически светлини и часовници, които вървят заедно и произнасят в хор една и съща присъда.