Уморени от чудото

СПОМЕН ЗА ПРИСТАНИЩЕ


Огромно беше лятото на юлското пристанище,
минаваше дванайсет, моряците ги нямаше.

Горещината спеше на плочите простряна
и докерите влачеха сандъците към крана.

Скриптеше тежко слънцето, повдигаше морето,
опънати до скъсване трепереха въжетата...

ПРЕНАСЯНЕ

Зимно утро е, хората днес се пренасят,
камионът ги чака, шофьорът спокойно ругае
и товарят живота, диван, разтегателна маса,
а квартирата нова на другия край на града е.

Тук живяха шестнайсет години и четири месеца
с ореховата спалня, с креватчетата на децата,
гардероба трикрилен едвам го изнесоха,
там дано по-висока да бъде вратата.

Те са тихи в снега, а въжето се плъзга, усуква се,
после качват бюрото, хладилника, двата бюфета,
абажура, гоблен, тенекии със два сухи фикуса
и любов, намотана на стегнати сини кълбета.

Най-подир и последното е натоварено -
две кутии със снимки и мидички скъпи
и лепения два пъти чайник от сватбата,
и килима наследствен, разяден от стъпки.

Тъй... Шофьорът подръпва на якето ципа,
а децата с транзистора чакат на ъгъла
и жената отупва ръце и изхлипва
и се качва с мъжа си отгоре, и тръгват.

Отзвъняваше лятото с бавни лилави камбани...

нощта ще се измачка

ИЗНОСВАНЕ НА СЛЪНЦЕТО

На балкона си двама седят с часове,
вече своето слънце износили.
Друго слънце отгоре набързо кове
свойте тънки, изострени гвоздеи.

Тя е едра, със рокля от тъмна басма
и подпряна на лакът се вглежда,
гледа в нещо, което не вижда сама,
но е сбърчила устни и вежди.

Той е седнал до нея в раиран костюм,
с вратовръзка и шапка е въпреки жегата
и шумът, упоритият обеден шум,
преминава затихнал през него.

Те стоят - и от колко ли време стоят -
между щайгите с ябълки, между саксиите
и от колко ли време във въздуха те се топят
както захар се стапя във вряла ракия.

Става старата, скрива прозявка в юмрук
и след нея увисва пердето заклатено.
После дядката внася един подир друг
двата стола - и бавно затваря вратата.