Цитати

"Всичко е лично, и най-малкото нещо. Наричат го бизнес. Добре. Но то е дяволски лично"

Вървиш ли право пред себе си, няма да отидеш много далеч….

Няма как

Да бъдеш сам и затворен
в безкрая на четири празни стени
с мазилка сякаш от зърнест сняг -
тогава разбираш какво е з а е д н о.

Едно дърво - и не импозантно,
а хилаво, криво, надникло в прозореца
и не дотегливо навътре,
но не и съвсем отдръпнато -
достатъчно, за да го чувстваш интимно.

Готово винаги да ти заговори,
но само когато искаш да слушаш
за приумиците на вятъра,
за внезапната излиятелност на дъжда,
за съчувствието на тишината.

И най-важното всъщност:
че нищо от тебе не иска,
не те поучава на бодрост,
дори със свойто присъствие
ти помага да бъдеш сам.

И призори от прозореца
след някоя злоумишлена нощ -
едно резедаво помахване,
едно разлистено: "Как си?",
на което няма как да не отговориш
с изправяне на нозе: - Добре съм.

Откритие

Чакам празния неделен ден със сърцебиене.
Не че непредвиден хоризонт ще ми отключи,
не че ще ме срещне с новости до световиене -
просто за това, че нищо няма да се случи.

Всяка възраст на деня ще бъде моя собствена:
рошавото русо утро с детската сънливост,
бавно зреещата, сочна плодност на следобеда,
залезът самовглъбен, със вечността се сливащ.

И преди да спусна със домашен жест завесите,
в оня промеждутък между ден и нощ внезапно
ще съзра света, стопен във сенките... Къде си ти,
властна, хищна яркост, дето цял живот ми грабна?

И ще ме застигне закъснялото откритие:
пълен е денят без никакви неща големи,
ден без шум, без екзалтации и без събитие.
Дишам и не иде нищо дъх да ми отнеме.

1967

Все бързам, все нямам време за тебе, майко.
Все скъсвам броеницата на твоите думи.
Когато броеницата се скъса завинаги,
тогава бавно, внимателно ще започна
да ги нанизвам дума по дума
на белия косъм на спомена
и ще треперя да не се скъса.

Слепци се раждаме, слепци.
Прогледналото ни сърце,
догдето стигне до най-близкия -
ще го намери мъртъв.

Страх

Без причина се будя среднощ.
Тишината е пълна с ослушване.
Някой чужд у дома се е вмъкнал.
Ето... подът проскърцва нащрек.
Ето... вещите в мрака се сгушват.

Зная, майко, дошъл е за теб.
Спирам дъх и за твойто дихание
със отворени устни се взирам.
Нито лъх. За един празен миг
те загубвам. И студ ме пронизва.

И аз ставам сирак побелял,
а вселената - сиропиталище.
Една детска усмивка по-малко.
И със още една самота
натежава космичния мрак.

А в зори ме събужда гласът,
който всеки ден шибва пред слънцето:
- Бързо ставай! И всичко забравям,
и се мръщя, и влизам в деня
с една детска сърдита усмивка.

И не сещам на твойте плещи
натежалото земно притегляне.
И не виждам за мен на прага
как се готвиш за път делово,
вече всичко от себе си дала.

Още тази нощ, майко, почакай!
Още... утре ми дай като ябълка,
от гласа ти обелена, слънцето!
Ти земята на гръб повдигни,
за да бъда аз още дете.

Още колко...
1969

Безтегловност
...
Дайте ми едно дете!
На ръце до отмалялост да го нося.
Като гири с грижи да ми натежи.
За да пазя равновесие
и посоките да различавам
във въртящия се свят.
1968, Троян

— Градината на Бога — повтори объркан Гарати. — Какво искаш да кажеш за Божествената градина, Олсон?
— Пълна е. С бурени.

Всички тези романтични глупости… знаеш ли, истина са. Поне за някой, поне за малко, но е така. И с мен беше така.

Донякъде спомените са като пътя. Тук, в този момент всичко е реално и истинско, но пътят от девет тази сутрин е някъде далеч назад и съвсем незначителен.

Хич не ти харесва мисълта, че можеш да умреш, а? Така ли е, Олсон? Или както бе казал поетът: „не смъртта, а забравата вечна в гроба е страшна“.

Това, което искам да кажа е, че трябва да живееш докато можеш. Ако хората можеха да живеят така, ден за ден, щяха да са далеч по-щастливи.

Гарати се зачуди какво ли ще е да си лежиш в най-голямата, най-прашната библиотечна тишина от всички възможни, потънал във вечен сън под вкочанените клепачи, облечен в единствения си официален костюм. Без тревоги за пари, успех, страх, радост, болка, мъка, секс или любов. Абсолютна нула. Без баща, майка, приятелка или любовница. Мъртвите са сираци. В компанията на вечната и абсолютно тишина. Край на агонията на движението, край на безсмисленото влачене по пътя. Покой за тялото, неподвижност и ред. Абсолютния мрак на смъртта.
Какво ли ще е това? Какво ли ще е, по дяволите?

Няма друг начин да се спасиш. Глупаво е да се опитваш дори. Не можеш да се справиш с гниенето. Не и в този свят.

Всичко това е гадно. Всичко е лъжа. Строиш живота си на нещо… опираш се на нещо… и след това не го искаш. Не е ли отвратително, че всички велики истини, всъщност са гадни лъжи?

..Счупеното е урок по живеене. Знаеш ли защо?-попита ме той.
-Не
-Защото само тогава оценяваме истински нещата,които притежаваме..

Не можеш да хванеш снежинка, така както не можеш да хванеш момент. Можеш само да се насладиш.

Двамата споделят любов към физиката и музиката. Често свирят заедно - Айнщайн на цигулка, а Борн на пиано.

През 2016 г. са доказани и гравитационните вълни, предсказани от Айнщайн сто години по-рано. Това носи Нобелова награда на Райнер Вайс, Бари Бариш и Кип Торн през 2017 г.