вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 9096 цитата от 2275 заглавия.

Страници:  1 2 3 4 5 6 7 >  Последна

Няма нищо по-угнетяващо за децата от безмълвната враждебност между родителите.
из "Ахилесова пета"
Само че такава беше природата на връзките: винаги имаше някакво неравновесие. Затова бе в реда на нещата да планираш емоционална стратегия, но тя не помагаше, когато земята зейне пред теб и твоите отбранителни войски се свлекат в пролом, който само допреди броени секунди не е бил отбелязан на картата.
из Единствената история от Джулиан Барнс
от NeDa, 14.07.19 в 11:14, Рейтинг: 0
… осъзнаването, че любовта, дори най-пламенната и най-искрената, поставена под напрежение, може да се вгорчи до смесица от жал и гняв.
из Единствената история от Джулиан Барнс
от NeDa, 14.07.19 в 11:05, Рейтинг: 0
Няма смисъл да разговаряме с Другите, ако не вярваме на каквото ни казват.
А новините, които не ни засягат пряко, ни разсейват.
- Би трябвало човек задължително да остарява на юг и близо до водата...
"Ама че свят! Какво толкова лошо ще се случи, ако, преди да правим нещо друго, първо се наспим добре?"
Къде ще бягаме, Ванилия?
- Ами не знам... някъде! Целият свят ли е покрит с възрастни?
Време е по-сериозно да се говори за читателя не само като за някакво средно аритметично, безлично същество.
Предполагам, че Борис Делчев изпитва някаква смъртна боязън, преди да започне да пише, макар че е професионален литератор. Захласът на вдъхновението се замества с изискванията на писмената реч. Той се страхува от думите, бои се от техния скрит смисъл, от тяхната непокорност и леконравие. В такива моменти граматическите правила го плашат, над него витаят стилистическите периоди и го предупреждават строго да ги спазва. От нещо пъстро и капризно, от нещо неочаквано живата реч се превръща в езиков дестилат. От артист на словото авторът става роб на условностите: фонтанът на критическата страст започва да намалява своята струя, импровизаторските изблици се заместват от една строга логическа постройка, на мястото на милото безредие идват геометрически линии, фразата започва да се измерва с педантична точност. И с това настъпва едно успокояване, от което живият изразителен стил не печели. Критикът сякаш се страхува да изпусне някоя по-агресивна дума, някоя по-засукана пословица, някоя самодоволна турска фраза. Речта получава една гладкост, която не винаги е привлекателна.
Но ако беше така лесна критиката, би имало толкова критици, колкото чуруликащи поети. А знаем, че те са толкова малко - представляват сръбно малко общество.
... Тобияш рече умилено, като гледам толкова доброта, ми се доплаква.
Паметта служи и за това, да превръща в случило се нещо, което не е било.
... През януари 2000 г. новопостроеният планетариум "Хейдън" в Ню Йорк предлагаше едно представление, озаглавено "Паспорт за Вселената", което отвеждаше посетителите на виртуално пътешествие от планетариума до края на космоса. По пътя зрителите разглеждаха Земята, после Слънчевата система, а след това виждаха как стоте милиарда звезди на галактиката Млечен път на свой ред се свиват до едва забележими точици върху купола на планетариума.
Месец след откриването получих писмо от един професор по психология от Бръшляновата лига, който бе специалист по нещата, каращи хората да се чувстват незначителни. Изобщо не знаех, че човек може да се специализира в подобна област. Той искаше да анкетира посетителите преди и след мероприятието, оценявайки дълбочината на депресията им след като са изгледали представлението. "Паспорт за Вселената" , пишеше той, бил предизвикал у него най-драматичното усещане за дребност и незначителност, което бил изпитвал някога.
Всеки път , когато видя представлението, аз се чувствам жив, въодушевен и свързан. Чувствам се и голям при мисълта, че онова, което става в 1,2-килограмовия човешки мозък, ни дава възможност да проумеем мястото си във вселената.
Понякога забравям и че могъщите хора рядко правят всичко по силите си, за да помогнат на онези, които не могат да си помогнат сами.
От време на време забравям тези неща, защото колкото и голям да е светът - в сърцата ни, умовете ни и огромните ни дигитални карти, - вселената е още по-голяма; потискаща мисъл за някои, но за мен освобождаваща.
А сега си представете един свят, в който всеки и най-вече хората с власт и влияние, има по-широко виждане за нашето място в космоса. При такава перспектива проблемите ни ще се смаляват - или изобщо няма да възникват, - а ние ще прославяме нашите земни различия, избягвайки същевременно поведението на предшествениците ни, които са се избивали едни други заради тях.
И все пак космическият поглед си има скрита цена. Когато изминавам хиляди километри, за да прекарам няколко мига в бързо преминаващата сянка на Луната по време на пълно слънчево затъмнение, аз понякога губя от поглед Земята.
Когато спирам и се замислям за нашата разширяваща се вселена, с нейните галактики, раздалечаващи се шеметно една от друга, вградени във вечно разширяващата се четириизмерна тъкан на пространството и времето, понякога забравям, че неизброими хора вървят по тази Земя без храна или подслон и че неизмерно много от тях са деца.
И все пак от време на време дори ученият не успява да се отърве от усещането, че периодичната таблица е някаква менажерия от уникални животни, измислени от д-р Сюс. Как иначе да повярваме, че натрият е силноактивен отровен метал, който може да се реже с нож за масло, докато чистият хлор е миризлив смъртоносен газ, и все пак събрани заедно, двете вещества образуват натриев хлорид - безобидно, биологически необходимо съединение, по-познато като готварска сол? Ами водородът и кислородът? Единият е избухлив газ, а другият подклажда бурно горене и все пак двата заедно образуват течна вода, която потушава огъня.
Една прочута снимка, направена през 1990 г. от космическия кораб "Войъджър 1" непосредствено отвъд орбитата на Нептун, показва колко невзрачно изглежда Земята от далечния космос - една "бледа синя точица", както я нарече американският астрофизик Карл Сейгън. И това е великодушно казано. Без надписа отдолу може изобщо и да не разберете, че тя е там.
Междупланетното пространство е толкова непразно, че Земята, пътуваща по своята орбита с 30 км/сек, си пробива път през стотици тонове метеори на ден - повечето от тях не по-големи от песъчинка. Почти всички те изгарят в земната атмосфера, блъсвайки се във въздуха с толкова много енергия, че останките им се изпаряват при контакта. Нашият крехък вид се е развил под тази защитна преграда.
Науката не е само въпрос на виждане, а и на измерване, за предпочитане с нещо различно от собствените ви очи, които са неразривно сързани с багажа от мозъка ви. Този багаж най-често се състои от раница от по-ранни идеи, по-късни представи и чиста проба предубеждения.
Страници:  1 2 3 4 5 6 7 >  Последна