Цитати

Смешното е човешки порок; животните влагат в своите постъпки само сериозност.

Ако някой е изпитал какво значи да приемаш подаяния, това ще остане в душата му за цял живот като клеймо.

Опитваше се да се накаже с едно добро дело и да се освободи от престъплението си. Както някой дава пари на просяк , за да може най-сетне да изяде пастата, заради която другият не е имал хляб.

Трябваше да се спасява църквата "Св. Богородица" в Асеновград, където според плана точно през нея минаваше шосето. А там е запазен един от най-хубавите наши резбарски иконостаси.

Когато започнах изследванията на възрожденското изкуство, в мен се роди идеята да популяризирам и онези, не особено известни, от тях, които според възможностите и силите си са допринесли за пробуждането на народа ни, за осъществяването на народностния ни идеал. Реших да ги събера в една книга и да нарисувам техните образи. В нея включих около 200 имена - българи, които са жертвали целия си живот и са го посветили на служението на България. Книгата, моята първа книга, издадох през 1936 г. и я назовах "Трем на българското Възраждане"...
Данните за тях, които дадох там, са кратки - най-съществените, най-запомнящите се.

Спомням си с удоволствие как попаднах на една църква в с. Студена, абсолютно никому неизвестна. Това бе през 1935 г., когато летувах там, вече семеен. В самото село, върху един от крайните хребети на Голо бърдо, бе притулена в дърветата и зреленината една малка, забележителна църквица - "Св. Георги".

Казах вече, че по времето на моята младост изкуствознанието правеше едва първите си стъпки. Споменах за някои откъслечни статии и отделни изследвания, но по-нататък оставаше огромен материал - непроучен, неизвестен за нашата история на изкуството. И аз се отдадох именно на това. Бях си направил един свой план и започнах системно да се занимавам с проучванията и да разширявам постепенно обсега им. Но какви бяха условията в онези времена - 20-те, 30-те години? Трябваше да се пътува пеш или най-много на някой конски самар. Нямаше шосета, нямаше хотели, нямаше как да се пренасят материалите. Но ми е правило страшно голямо удоволствие да вървя по пътеките само с раницата и фотоапарата, които бяха двамата ми неразделни приятели. И да видите как цъфтят сливите, ябълките, да видите как цъфтят ливадите, да чуете чучулигите, да чуете косовете! Това ме е карало по-бързо да вървя, по-бързо да стигна там, за където съм тръгнал. Хващаше ме някаква треска, когато отивах към църква или манастир. Трудно е да се открие кога е строена една църква, трудно е да се открие авторът на едни икони. Но съм си тръгвал задоволен, когато успявах да изчерпя повече материал от този паметник.

В живота си съм имал една неотменима житейска задача - да издирвам старите наши майстори - образописци, резбари и строители, да проучвам българското възрожденско изкуство.

Един художник трябва да е поет - не е ли, той е загубен.

В гимназията в Шумен учител по литература беше Георги Попиванов. С него десетки пъти в неделните дни обикаляхме шуменските села, късето той събираше диалектни думи. По-късно ги издаде в Академията на науките. Аз пък се запознавах с някои от селските църкви, които се срещаха по-рядко. Населението в този край беше предимно турско.
При едно отиване в село Върбица намерихме в старата църква неизвестен екземпляр от книгата на Софроний Врачански "Неделник". На първия лист той беше нарисувал своя собствен портрет с акварел. Това беше много ценна находка, която направи сензация в Шуменския музей, където предадох книгата на съхранение. Този портрет на Софроний Врачански използвах в книгата си "Трем на българското Възраждане".

Както моите интереси, така и на мнозина от състудентите ми не се ограничаваха само в учебната програма на Академията. Посещавахме редовно и лекциите в Университета, за да слушаме на първо място проф. Шишманов.
***
Лекциите на проф. Шищманов бяха забележително явление в културния живот на България. Той омагьосваше своите слушатели. Какво ли не засягаше в своите речи! Говореше тихо, почти не четеше, само поглеждаше в едни листчета, но мисълта му беше бистра, бързоструйна, ненарушавана от най-малки задръжки. Още тогава ми правеше силно впечатление неговият чист български език, без примеси, без чуждици. Проф. Шишманов не вмъкваше в речта си чужди думи, за да бъде тази реч, според снобите, звучна, цветиста, "интелигентска". Освен това той говореше съвсем просто, без езикови усложнения, та мислите му бяха ясни и запомнящи се. Залата беше препълнена до краен предел, коридорът пред нея - претъпкан, по стълбището натрупани редици. Но пълната тишина, като при някакво свещенодействие, позволяваше неговият тих глас да стигне и до крайните ъгли.

През годините на войната вековният Лонгоз между Величково и Нова Шипка беше изсечен. Едни смятаха, че това е заради шопите, които идваха от своите бедни западни краища без земя, други - че на немците им трябвала ясенова дървесина за приклади. Тук действително растеше главно ясен, и то стар, хубав, с чиста и гладка дървесина.

Млад съм бил и не съм разбирал, че това е сиропът на властта. и той е сладък на всички възрасти.

Туй беше раят! Аз се скитах
и за да съм съвсем във рая
аз райска ябълка опитах...
Сред глъчката и сред шума
разбрах случайно най-накрая,
че тук ѝ казвали хурма...

из "Кавказки пазар"

Границата на снега

Все още слънцето сияеше
между зелените треви,
все още вятър се стараеше
под облак лъч да улови,
все още весели нехаехме,
но с малък намек за тъга
далеч от нас ни чака, знаехме,
снях... Границата на снега.

Как почна всичко? Рядко ръсеше
нетраен и нехаен дъжд,
и някой жълти листи късаше
по цели стиски наведнъж,
горите бронзови пустуваха,
син дим огъваше снага,
оловени реки пътуваха
към границата на снега.

Ах, безконечността, отворена
за северната хладина!
Над сведения връх и корена
мъгла раздипляше платна -
опряхме в нея и застинали
видяхме рязко от брега
да става бяло. Бяхме минали
през границата на снега!

Такава делнична история!
И смешно беше, ако щеш.
ала печална алегория
ни сепна в белия трептеж,
смълчахме се, по-мъдри ставахме
и как разбирахме сега,
как топлинката оценявахме
зад границата на снега!

Зелена вечер

Слизат във топлата вечер пъстрите крави по хълма.
Люшкат се сито звънците, капе в жълтурчета мляко.

Някъде слънцето пада, гасне гората голяма
и под ели като гугли сбират се първите сенки.

Светва светулка. Спокойно с нишчица златна тропосва
сладкия шепот на здрача, падаш над тебе и мене...

Тревата между плочите узря,
полегна по изстиващия камък
и китките сега са златен пламък
на светлината есенно-добра.

Така съм уморен! Сега навън
ще се покаже сърпът на луната
и ще се сринат като сняг стадата
със дъх на вълна, в облаци от звън.

Тя имаше слабост към всички хора, умеещи нещо в съвършенство.

Октомври

Откарани са вече шамандурите
и пъстрите печурки на чадърите
и лодките със гръцки имена.
Оградите на евините плажове
са разковани. И помежду дъските
минават с вятъра крадливи погледи.
Напразно. изравняват се трапчинките,
където са присядали момичета,
и само тук-там зад далечни камъни
далечни смътни фигури златеят
като огромни плодове.
Зад дюните
все по-отсечени, по-зли, по-режещи
се носят остри, недоволни крясъци.
Внезапен вятър в миг развява вестници,
затишие. Прииждат сиви облаци,
заръсва дъжд... и плажът опустява.
Морето става черно, зло. И сриват се -
със крясъци,
със писъци,
на орлици,
стопаните на пясъчните плажове -
настръхналите недоволни гларуси...

Боженци ми дава тишина и ясна мисъл. Там денят и нощта са три пъти по-дълги от софийските и има време за всичко. Вероятно има и малко илюзия, че не всичко е толкова стремително и преходно...