Цитати

Полегат припек. Реката мие неговите глезени в корито от гъст върбалак. По гладките бели камъни на Беленката не се виждат жени да простират чисто пране. Из усукания от орехи, черници и сливи пояс надзъртат селските къщи. Едни от тях, със съсухрени покриви и заглъбнали в бурени прустове, приличат на старици, склопили отколе очи, но, кой знае защо, непогребани още. Други къщи, които дремят през всичките дни на десмицата, днес, в неделя са пристигнали от града стопани, кърмени някога в техните люлки, и тези къщи ближат сега своите рани. Личи си кои къщи живеят с постоянна тукашна грижа, кои заран бързат да издоят козите навреме, а вечер преди да заспят, си говорят дълго с тишината.
В най-горния край на селото е училището.

Кукуройко изгаси телевизора. Излезе навън. Щурчетата наплитаха звезден пашкул. Откъм реката жаби късаха копринените нишки на селската тишина. Към дерето дръннаха кози звънчета, сякаш общоселски стенен часовник отмйери часа. Хладинка...

- Наследство е от моя пра-прадядо Георги. Казвали му Небесния Георги, щото сегиз-тогиз се качвал на върха на Райския дъб. Тогава дъбът трябва да е бил на седемстотин-осемстотин години, щом сега е на хиляда години. Седял Георги по три дни и три нощи сред гъстата шума. Не се виждал отдолу, но знаели, че е горе, щото от тумбата на Дядо Трак се забелязвали бялата кърпа на главата му и бялата му риза. Баща му го канел отдолу да слезе. Жена му го викала да се прибере вкъщи. Децата му се молели да се спусне, а той - глух и ням, седял горе, докато очите му се насищали на дневни и нощни гледки. После слизал и сякаш нищо не е било, започвал пак да оре и копа, да храни добитъка и да реже дърва за огнището. Подпитали го какво е видял горе. Усмихвал се той и казвал: "Много нещо видях, ама нямам думи да го опиша!". "Ами защо ти е видяното, като не можеш да го опишеш?" - задявали го. "Що ли? Щото небесните гледки се простират в една голяма ливада в мене. Газя си из тая ливада, кося в нея, копни надига, и мие хубаво!..."

Излязох в края на града. Зачках дано някой спре и ме вземе. Профучаха много, накрая един спря тежка товарна кола. "Закъде?" - викна ми от шумната кабина. "За дефилето." - отвърнах аз. "Качвай се!" - махна ми с ръка. "Имам местенце с бунгало - обясних на шофьора. - Та днеска ми щукна да ида. Не съм стъпвал от месец. А пролетта - бърза. Сигурно има какво да се копне, да се подреже, да се загърли." "Сигурно - съгласи се шофьорът. - Хладна е пролетта, но не стои на едно място. Я виж маковете - окичиха полето!"
Тази забележка за маковете ми се стори като чужда за грубото, насечено от много бръчки лице на шофьора. Изгаси цигара той и въздъхна: "Нямам аз вилно място. На село родната ми къща потъна до колене в земята. Жена ми уж е от село, а за село и за земя не иска да чуе. Хубаво щеше да бъде да отскачаме от време на време, дето се вика дори за кураж на къщата и на потъналите в бучиниш сливи."

Ами какъв дявол е славейчето! Настройва свирката си заран. Сипят се какви ли не звукове! Живот се захваща! Звънят наковални. Козарят подсвирва на стопаните да изкарват козите. Селската камбана отзвънява нещо весело или тъжно. Каруци и талиги дрънчат гласовито. Напяват звънчета по козите шии. А над всичко това се плакне в небето кукуригането на петлите. Славеят слуша, слуша и отвземе не чистите звуци, а техните отзвънки. Те пó прилягат на езичето му. От клепането на косите взема "чуи-чуи". От козаря "фиу-фиу". От камбаната - "блин-блин-н-н". От каруците и талигите - "чо-чо-чфии". От петлите -"ку-клюи-у-у". Омеши се всичко туй в мъничката славеева звънарничка и още посреднощ се крепне тя в клоните на ореха и звънне, и писне, и обае света...
Изучих свирнята на всички пилета...
Имах тая дарба комай за себе си само. От време на време Даскалът ме викаше в училището да показвам на децата как свирят различните птици. Понякога в кръчмата посвирвах на нашенци. И... толкоз.

Прикривах се е синори, шубраци и горички цели часове. и разбрах, че чучулигата не перпели винаги с едни и същи трели. Рано напролет песента ѝ бълбука като поточе. Шумата на дърветата е още млада и не въздъхва глухо и тежко на вятъра, а подсвирва. Върбовите клонки шепнат гальовно, като влюбена жена. Дъбът, неотърсил още ланшна шума, нарежда като стар мърморко. Тополките подсвирват момчешки - хем несръчно, хем самоуверено. И чучулигата, дядо Матьо, се вслушва във всички тези звуци, наглася свирнята си по тях, А когато зашушнат зрели ниви, прибавя в песента си и едно плавно, унесено "шир-ир-ри-и-и, шир-ир-ри-и".

Та като бях насаме тогава с природата, взех да се вслушвам в гласовете на птиците. Хората ги слушат навяра: "Гу-гу, ку-ку, фиу-фиу" и така нататък. И в приказките тъй им предават гласовете. А то не е тъй. Най-напред взех да разграничавам, че птиците с едни звуци се подвикват, с други отпъждат, с трети се галят или сърдят и със съвсем други се хвалят или окайват. И всяко пиле прави тия неща по свой начин.

Допуснал си големи грешки, Димо. Първата е, че не си изложил тия безценни работи пред нашенци. Ти не си бил наясно по едно важно нещо - в сиромашията и в трудния живот на нашенци им требаше и мъничко чудачество, за да живеят истински. Нали затуй им тъкмях плашила, мислех и мисля още разни щуротии, макар да съм вече дърто магаре.

Както знаеш, дядо Матьо, преди години се бях увлякъл по една особена работа. Щурах се из дерета, сипеи и сечища. Дирех интересни корени и вити-повити клончета. Цяла библия четях в тяхното битие. Клоните, прежурени от лятна засуха, кършени от тежък замръз, ръфани от кълвачи, ранявани от брадви, пъшкали, пеели, проклинали, а понякога и на молба го удряли за милост и за пощада. Не било по-лено и на корените. В подземното царство също се воюва безспир. Тръгне коренчето, засрещне го камък. Подлъже го сипей. Помами го пясък. Вкопчи го глина. Гъне се, пъшка, подлага гръбче, протяга ръце, коленичи коренчето. Ето - така корените и клоните поради тези живи мъки издокарвали от само себе си разни фигурки на животни, на птици и хора.

В памет на всички сърцати хора и кучета, участвали в експедицията на Шакълтън.

"Избрах аз и моите приятели да живеем пред това да умрем... Силно вярвам, че стремежът към изследване на непознатото е в природата на всеки човек. Единственият истински провал е този стремеж да не бъде последван"
Ърнест Шакълтън

Противно на всички очаквания, Шакълтън успял да завърши своята експедиция, без да загуби нито един човек от екипажа си.

В топлото септемврийско зазоряване черницата шушнела. В градинката пред къщата тлеели като въглени повторно изникнали и нацъфтели латинки. Котка прекосила двора и го разполовила със зеления елмаз на очите си.

"Лагер на търпението" щял да бъде новата база на екипажа през следващите три месеца и половина.
... Останалите прекарвали времето си, като четяли "Енциклопедия Британика", а после се изпитвали взаимно.

Аз съм футуролог

Като изтърсени от кош,
валят звезди. Изящна вечер.
И без понятие за грош
спи половината човечество.
Милиарди влюбени не спят -
от сън и разум се изключват.
Не спи Дежурният по Свят -
той бди. И препрочита Тютчев.
(Дежурството е лек, но кръст -
понеже няма много работа...
С приспивен микроземетръс
Дежурните се забавляват.)

И пак е ден. Добре върви
опитомената галактика.
В града е шумно - с'еst la vie!*
но никой не напредва с лакти:
тук всеки има и талант,
и възпитание на Гьоте.
За всички тук е оправдан
един античен израз - "gotini".
И аз съм тук! Но не - така
сама, не както нявга - някоя...
На раменете ми - ръка:
интелигентна, нежна, яка!

А пътят - опнат като нерв.
Животът - пак неразгадаем!
Последният милиционер
над Омир слънчево ридае...

*Това е животът (фр.)

Махмурлук

Неврози. Микроинфаркти.
Гърмят бушон след бушон.
Пие се като в Антарктика.
До състояние гьон.

Булевардът

Под дебели подметки и проза
дреме есенно жълт тротоар.
На разсъмване всичко е розово -
за петнайсет минути макар.

Своя автомобилен оркестър
вдъхновен дирижира денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват. И пак цъфтят.

Аз ги имам за съученици -
тия честни дървета - на пост
пред вековната наша традиция
да ме чакат на Орлов мост.

Дефилират милион непознати -
Димитрова, Николов, Петров...
И повикана по телепатия,
бърза новата ми любов.

Булеварда с лиричния ритъм
аз не сменям за Шанз Елизе -
тук почиват след дългото скитане
уморените ми нозе.

Този факт е световно известен -
че на "Руски" започва денят.
И цъфтят в суматохата кестени.
Прецъфтяват...
И пак цъфтят!

Сто години суета

След дивите димни безредици,
типични за новия бит,
аз тихичко идвам на себе си.
Но някой е паднал убит.

Поставен е кръст на любовите,
що бяха до гроб - до една.
Но зеят безкрьстни гробовете
и даже са без имена.

А ето и мойте ненависти -
под братска могила от прах,
размесен с пороци и навици,
които, уви, надживях.

Те вярно ме следваха приживе
и честно загинаха - в бой.
Прощавайте, черепи - рижави
от мътния глинен порой.

Тук някъде, в мойте околности,
тревясва цял век суета.
Прощавайте, скъпи покойници,
разумно забравени там.

Ще се стъмни, скоро ще се стъмни...
Ту неясна птица прехвърчи
и въртоп по улици бездънни
се разпенва в птичите очи,
ту грамадни лъскави дървета
метнат сянка, дълга като нощ,
и прерязва пъпа на небето
облак тесен и червенокож.

И се ражда - тъмното я ражда -
кротка и подпряна на юмрук,
пишеща до мене - нощна жажда
някому да кажеш:
Аз съм тук.

През зимата козината на хермелина е напълно бяла. Само връхчето на опашката остава черно.