Цитати

... с изражението на човек с магистърска степен по безогледна амбиция.

Сега по навик вдигаш телефона,
но тихо - от отсрещната страна.

Тихо.
Глух от взривовете
на Втората световна любов,
инвалид от взривовете
на Втората световна любов

с бяло знаме в джобчето на костюма,
преговори за мир, скъпи?

Говори масата

На празник всичко се повтаря -
в неделя масата отрупват
с чинии - езерца от супа -
и облаци от вкусна пàра.

Братя квадрати

Чух квадрата като брат
да се кара на квадратче:
"Глупаво си на квадрат,
отегчително си, братче!"
После, като стар квадрат,
взех си думите обратно:
"Извинявай, рече брат,
че без теб ми е квадратно!"

Кон край града

Тревата тук все не достига
и слабо напомня трева.
Той сякаш зачел се е в книга -
пасе, не повдига глава!
Ах, конят съвсем се увлече:
за час край самото шосе
изхрупа тревата и вече
сам своята сянка пасе!

Доскоро всичко беше посипано от бял искрящ сняг. Само тук-таме по припека снегът беше ометен като с метла и отдолу кълнеше младата зелена трева.
За един месец всичко се промени. Няколко дни и нощи духа южнякът. Най-напред изтърси и изпуха дърветата и храстите от снега. После откъм снежните преспи засвяткаха тънки езичета - потекоха ручейчета. И всички вървяха право към горския поток. А и той сякаш се пробуди. Разби синкавата стъклена коричка, която цяла зима покриваше коритото. Събори ледените навеси и стрехички от двете страни. Зашумя и забърбори. А съвсем наскоро сърдито забуча и се заплиска, заскача от каменните прагове, запръска наоколо като сачми дребни светли капчици и полетя бясно към котловината.
А сега - от снега нямаше и следа. Жълт мек дюшек от ланшни листа застилаше гората. Само там, където извиваше пътеката те бяха утъпкани.
Но край потока е все още глухо. Само водата клокочи, някъде шурти като скрита чешмичка или шумоли тихо край камънаците.

Пътечката криволи покрай бъбривата малка рекичка. От двете страни върху зелени тераски всяка пролет цъфтеше кукуряк, жълт минзухар, див чемшир, медуничета и лисичи опашки. Над тях надничаше синчецът. Пламтяха като огньове жълтурчета. Около влажните корени растеше здравец и миризлива теменуга.
По-нагоре започваше дребен храсталак, а след него буковата гора.

... аз ту скъсявам живота си със сатира, ту гледам да открадна някой свободен миг за лириката, ту заради насъщния се занимавам с редакторство. Каква всестранност! О, не завиждайте на трите ми специалности. И патицата ту плува, ту ходи, ту хвърчи, но колкото ѝ ходенето, толкова ѝ плуването и хвърчането.

Ню Йорк, Ню Йорк. Термит на квадрати. Лего на живо.

Защото, когато се появи друг човек, ти непрекъснато мислиш за него и навсякъде го взимаш със себе си.

Сто лица
Ей така, както мислиш,
че от тука си минал,
както всичко в кварталите
си видял и си пипнал -
хлътваш в улица сенчеста
с неспокойни павета,
със повехнала хубост,
с проснати неглижета,
със прораснали клони
над прозорци приклекнали,
със улуци наднормени,
с черчевета приземни...
Пищна столична хубост
във две порти събрана
от ковано желязо,
в сипаничав калкан,
в нанагорнище рязко,
в откъртена тухла...
Кой ли дявол те вкара
във времевата пролука?
Ей така, както губиш се -
влиза вятър в ръкавите,
като лодка те бута,
на лоцман се прави...
...Тази София има сто лица и причини
да е твоето място
и по кръв, и по име.
Ей така, както вярваш,
че е книга затворена,
се оказваш в история.
Тайна. Столична. Твоя.

Да мине само този март,
да мине,
да му изсъхнат локвите, мъглите да изтлеят,
разцъфналите тръни да окапят,
тревите да се втурнат да растат,
да минат облаците, мокри от търпение,
да вдигнат сенките снагите си, премерени
от зимно слънце, тесни в раменете.
Да мине вятърът,
над мен да минат птичите ята
на път за вкъщи.
Да вдигна камъните, страховете,
змиите да се шмугнат между тях
и светлината тихо да ги стопли.
Веднъж да свърши март.
И може би отново ще съм същата.

Опитвам се да се загубя
според всички карти в главата си.
Един маршрут не се намери
да ме изтика
до място, на което
няма нужда от сърцето ми;
една пътека не зави
към безопасното;
и всички камъни крайпътни
отбелязват правото
да си на прав път.
И бойниците на очите ти
не ме предупреждават,
че на върха
на севера ми
ти, скрил карта зад гърба си,
чакаш
мен.

... Руди приличаше на дете, облечено като войник.

Цялата тази война се свежда до това, приятелю - кой от нас е по-луд. И очевидно вие англичаните сте имали първоначално предимство. Вие сте били луди и преди това.

Когато пораснал, започнал притчи от нищо и от всичко, но не ги довършвал никога. Питат го например колко е часът и Амина им казва - часът е толкова, колкото разполагаш с него. На колко си години, го питат. На десет от отредените ми, казвал. Кой ден сме днес, Амине? Който ще ни приближи или отдалечи от истината.

...най-лесно се цапат чистите хора...

Защото какво остава от човека след смъртта? Заблуждава ни окончателното на всеки написан ред, роден внук или построена къща. Нищо не е така трайно както недовършеното. С неговата будна кома, с нередовното захранване между скачените съдове на надеждата и примирението. Недовършените неща, миналото недовършено време. И някой да те разказва в него.

Въздишките приличали на тонове памук, само привидно леки, но душата си знаела най-добре как се живее с привидно леки неща. И как се умира с тях.

Кедер е турска дума, означава мъка. Някога старите турци вярвали, че когато човек умре, завещава на близките си точно четиресет мъки. По една за всеки от четиридесетте дни след смъртта. С дните и броят на мъките намалявал, но последната оставала завинаги.