Цитати

Даниел обича ироничния декор, остроумието в оформлението, които придвата ярка театралност на спектакъла... За него много важно е времето. При оформлението той иска то да се чувства и в декора, и в костюма, и в миналото. Похабената вещ или костюм има много по-голяма естетическа стойност, защото тя е свързана с човека, с живота, с усилията и страданието на хората, отколкото новата. Него не го блазнят коприните, лъскавите платове, сладникавите сценични тонове. Той обича памучната дреха, естествеността и беднотата на сцената...
проф. Любомир Тенев

Най ме смайва с какво мъжество и кураж Леон се втурва към актьора, разчовърква го, обърква го, вади го от кожата му, размества му понятията, намества му други, търси кое е това само негово, което той не е подозирал, че има. Това ще да е един от смислите на режисьорската професия за Леон. Значи той поема отговорността не само за представлението, за идеите си, за внушенията, а и за тия същества, които полека-лека стават негови създания. Не знам дали те за него не са най-важното. Човекът на сцената.
Ицко Финци

1971
Леон има премиера на "Ромео и Жулиета" във Видин. Слава Богу, свободна съм, вдигам се и - във Видин. ( А propos - никога не ме е привличала ролята на Жулиета. Може би защото с външния си вид подвеждам режисьорите да ме експлоатират все като "инженю наив", от което вече ми писва и ме хваща страх какво ще правя, ако продължават така. А и тая Жулиета, и тя си е точно това, за какво ми е!). Започва представлението. Салонът е фрашкан. Господи, добре че бях седнала на балкона! Иначе със сигурност щях да скоча на сцената! Никога до този момент не съм изпитвала подобно неудържимо желание да се включа и аз в тази игра, да бъда тази Жулиета, това диво дете-момиче, което яде филия с мармалад и са ѝ чужди всякакви сладникави, лирични окраски. Е, това е толкова неочаквано, невероятно и прекрасно, че чак ми се реве от благородна завист и от възторг!
Меглена Караламбова

А истината е проста.
Разбират я водата,
скалите, пясъка,
ветровете
и звездите.

Единосъщна е душата на човека,
но тя различно струва.
Един достига до върха полека,
друг като пламък лумва.

Един обича страстно всичко живо,
от всичко се вълнува.
Спокойно друг в леглото си заспива,
имота си сънува.

Това е от столетия познато,
ако не го признаем,
ний между истината и лъжата
неспирно ще блуждаем.

"Няма значение дали става дума за бягане на километър и половина, на 10 км или на 180 км, за смяна на професията, за сваляне на 2 кг или за това да кажеш на някого, че го обичаш. Напълно съм убеден, че никой от състезателите на „Западните щати“, в това число и аз, не беше сигурен, че ще завърши, да не говорим за победа. Има много хора, които никога не правят нищо голямо през целия си живот. Много хора никога не се опитват. На „Западните щати“ всички се опитваха и всички правеха нещо велико. Като останах край финиша и поздравявах бегачите, аз им отдавах дължимото заради болката и съмненията, умората и отчаянието, които сигурно бяха изживели. Оставайки при финиша, имах възможност да оценя силата, която им беше нужна, за да финишират, и да ги поздравя, задето си бяха поставили големи цели и ги бяха постигнали. Едва по-късно осъзнах, че по този начин се отблагодарявах на спорта, който ми беше дал цел и душевен мир, а също и отговори – макар и бегли и ефимерни– на въпроса „Защо?“."

Несебър

Брегът не издържал,
разкъсал се на две
и сушата се вдала в залива,
след нея къщите се спуснали,
едва успели на ръба да спрат,
стаили дъх,
притиснати една до друга,
с отворени очи
срещу морето.
Четирсет църкви
гръмнали зад тях
като четирсет
трепетни сърца...

така видях
Несебър от морето
и още от далече ми се стори,
че са разтворени
прозорците широко
и в рамката на всеки
е вкована
една икона -
жени подпрели с длан глави
и чакат.

15 април 1966 г., Бургас

Веднага прокарах пръсти по гръбчетата на книгите върху близкия рафт, вече бях влюбена във всяка от тях. Книгите бяха моето убежище, свят, различен от реалността. Каквото и да се беше случвало през деня, годината, можех да прочета история, в която някой преодоляваше най-мрачния момент в живота си. Не бях единствена.

Марко беше открил шампанското, неописуем възторг заля лицето му. Освободи тапата от теления ѝ арест, отпуши бутилката с лек пукот...

Въпреки топлото време, което заявява за себе си през отворените прозоеци, се събуждам като отспала си Снежанка.

Сякаш издърпал най-едрата риба от реката на моите мисли, Марко каза...

Помещението имаше сякаш похлупак от нощ.

Нощният дъжд бе освежил всичко. Слънцето беше изсмукало локвите, само тук-там още личаха мокри места.

навсякъде се виждат саксии, които цъфтят с такова безумно отчаяние, сякаш дните им са преброени.

Сънят ме полазва незабелязано, и още преди да съм почнала да мисля и да се въртя насам-натам, вече ме няма.

Ято дребни птички рисува нервни шарки в небето.

Над мен кръжат гларуси и раздират хоризонта с писъците си. Водата е спокойна и пълзи към брега на тънки дипли, които почти не се разпенват.

Наоколко обикалят туристи, обединени в разузнавателни взводове.

От някакво свое откритие слънцето озарява разпросттрялата се надалеч сивота.

"Когато се изправиш пред затруднения, погледни хората около себе си и ще разбереш, че всеки се бори за нещо и страда също като теб."