Цитати

“О, фанатици! Защо вдигате такава врява, против робството? Не знаете ли, че някои хора трябва да страдат, да работят и да гладуват, та други да могат да живеят в разкош и леност? Не знаете ли, че едни трябва да бъдат роби, за да могат други да бъдат свободни?”

И що, че Сена тегне от калта,
че пролет, зима в този град едно са?
На влюбените стига пролетта,
която те сами си носят.

и вместо топло дружеско говорене
да си разменяме звънтеж на вилици.

Спокойствието в селото достига
и капе уморено тишината.

Мрачно настроение
Понякога и мене ме обзема
отчаяние:
ще си разрежа вените,
да изтече кръвта,
отровена с литература!
Да се съсири нежността!
Да се разпаднат клетките
на сантиментите!

Изтлявайки,
ще се превърна в елемент,
ще вляза аз
в съединение с пръстта
и нещо простичко,
и нещи искрено
- навярно цвете -
ще се роди
от нашия съюз!

Вайкане на трепетликите
Крадецът- вятър тази нош обра ни,
Ала понеже го съзря луната,
разкъса наште нанизи-гердани,
пендарите ни пръсна по земята.

А сутринта - видял, че го презираме -
преви ни цели, уж да ги събираме...

Бяха го снели от еднообразните релси като детско електрическо влакче и сега не бе способен на нищо друго, освен да се постарае колелетата на тази дребна играчка отново да бъдат поставени точно върху старите релси, и то без по-нататъшни сътресения и сблъсъци, за да може играчката да продължи монотонния си ход по релсовия път, който беше безкраен, тъй като образуваше затворен кръг.

Дъжди небето, снежен вятър шиба,
необуздан,
настръхнал и свиреп.
А можехме сега в една колиба
да сме щастливи двамата със теб.
А можехме сега да крачим боси
и да оставят стъпките следи.
Една съдбовна обич да ни носи
към приказни планети и звезди.
Един от друг далеч да не се люшкаме,
в колиба да сме,
както в замък тих
и там да ни закриля от вихрушките
като орел крилатия ми стих.
Гората с абажури ще ни свети,
ще ни опива с дъх на чернозем,
а в апартамента всичко е пресметнато,
там няма огън где да накладем.

защото зная, че сред хилядите думи
няма думи за страдание,
от мъката не се плете поема.

Но вече толкова години
с теб се срещаме единствено насън,
и то когато съм така далече,
на някакво огромно разстояние
от моя свят - убежище уютно -
и този свят - огромен, непознат, -
от който имам основание да се боя...
И не любим, не брат, не син,
а теб единствения призовавам
с цялото си същество
и ти откликваш всякога
- безсмъртна е етичната ти същност, -
превърнал си се в ключ
за уталожване, за мир и за отмора на сърцето
сред най-невероятна суетня.

Селско гробище

Понякога във мойто скитане,
преди да стигна до живота,
аз минавам край смъртта.
Във гънките на планината -
селски гробища.
Навеждам се:
- Тежи ли вечността? -
Не отговарят мъртвите.
Тежи.
Ний хората не сме достойни
и нямаме търпение
да понесем и сто години.
Все бързаме да си заминем,
уж за да скъсаме
със всичко земно,
а всъщност -
да се слеем
със земята...

Ако не възпреме психопатите,
мигновението ни дели от Нищото

Дали?
Аз писах твойто име по снега,
затъвах в преспи, губех се в тъга,
а зимата ме гледаше студено,
виелиците виеха по мене.

Но ето че снега топи се вече,
изчезва бавно с него твойто име.
Със ручея и мъката изтече
и спомена по струите отмина...

Слънчева невеста

Всеки ден чаках ревниво
да мине над хълми и ниви,
да оглежда простора,
да спира при другите хора,
по скелите да се катери,
строежи да мери
с пергел от лъчи,
да мие очи
със бистра вода от чешмите,
да закача момите...
Накрая
да надникне и в моята стая...

Защо ли тъй дълго съм чакала
в тъмната стая?
Днес бързам, преди да изгрее,
навън да изляза.
Забеляза ме.
Целия ден гря за мен.
Вечерта ме изпрати до къщи,
целува ме и ме прегръща.
Уморена бях, но щастлива -
влезе с мен и в съня ми остана.
И насън - като млада Гроздана
аз невяста му станах.

Аз и ти
на Надежда Московска

Току-що се беше настанила в хотелската стая, след осем минути трябваше да бяга за срещата и си взимаше душ, когато на вратата се почука.
- Под душа съм! – извика тя, но чукането продължи.
Опита да се поизмие от пяната, покри се с кърпа и излезе от банята.
На вратата продължаваше да се чука.
- Сега идвам! – каза тя, докато се опитваше да не се пребие по плочките, но изведнъж ѝ светна. – Кой е? – извика.
- Аз съм! – чу се мъжки глас от другата страна на вратата.
Позачуди се, но отвори.
Ниският рус мъж се стресна.
- А! Не си ти?
- Ти не си! – тресна вратата тя и се заоблича трескаво.

Не, не, според мен ти просто си искал пак да полегнеш, да гледаш нагоре през короната на някое дърво, разделило с клони небето като късове от стъклопис. Всяко късче с различен цвят - уж синьо, ама зелено, в зеленото - по-смарагдово и по-веронезово, синьо- виолетово, с толкова съставки... Блокът се люлее зрял, трептят в него кадмиеви жълти и неаполитански - в отвеси, а се пройрадват едни червени водоравни нишки...

Защо трябваше толкова добре и дълбоко да познаваме красотата и правилността на добрите намерения и да ги чувстваме в сърцата си,щом като целият живот мирише на простащина и навред бе насочен към това да остави грозното и подлото да побеждава?

Когато бях на единадесет години, веднъж се връщах от училище вкъщи,в един от дните, когато съдбата дебне в ъглите, когато лесно се случва нещо. В такива дни, изглежда, всяка обърканост и смиреност на собствената ни душа се отразява в света, който ни заобикаля,и го изопачава. Неудоволствие и страх притискат сърцето ни,търсим и намираме неизбежните причини извън нас,виждаме света устроен зле и навсякъде се натъкваме на съпротива.

Понякога действаме,влизаме и излизаме,правим това или онова,и всичко е леко,необременено и сякаш не задължително, всичко вероятно би могло да бъде различно. А понякога,в други часове,нищо не може да бъде променено, всичко е задължително и трудно, всяко поемане на дъх е определено от чужда сила и съдбовно.
Делата на нашия живот, които наричаме добри и за които не ни тежи да разказваме, почти всички са от първия,"лекия" вид и също лесно ги забравяме. Други дела,за които би е трудно да говорим,не забравяме никога,те са така да се каже повече наши, отколкото първите,и сенките им дълго лежат върху всички дни на живота ни.

Аз си направих извод за себе си, че на руския характер е свойствено да се обръща по-често към идеалните примери от миналото, отколкото да рискува да строи модели на бъдещето.