Цитати

"Да си бизнесмен само за да си богат, е губене на време."

„Дори когато бях все още никой и не притежавах почти нищо, мечтаех да разширя компанията. Никога не съм лежал на лаврите си и не съм избирал лесния път. Самоуспокоението и прекаленият оптимизъм може да са крайно негативни. Човек трябва да рискува! Винаги казвам това на новопостъпилите. Това значи да се придържаме към амбициозната си цел с пълна всеотдайност, както ние, неколцината основоположници, правим от самото начало. Всеки ден изникват нови идеи и ние ги прегръщаме, без да робуваме на закостенели представи. Растежът е механизъм за оцеляване. Ако една компания не расте, умира. А нашата трябва да просъществува заради хората, вложили толкова усилия за нейното развитие. Ето че съм вече на седемдесет и две, но продължавам да мисля по същия начин. Не можем да спрем да се развиваме, трябва да растем."

В разговор от същата 2008 Амансио казва: "Да, сега сме добре позиционирани, но преди, когато основавахме Inditex и мислехме за името, беше нужно да се борим всекидневно, за да поддържаме избрания курс. Правим го и днес. Компанията винаги е била мой приоритет. Още от първия й ден съм й посветил сто процента от усилията си. Няма да се уморя да повтарям, че всичко, което съм постигнал, е благодарение на хората, които проявиха същата всеотдайност като мен. Аз съм много амбициозен, не мога да го отрека."

През земята ни мина болярин - богат, самонадеян и смел. Тежко имане носеше той, наследено от далечни, забравени прадеди: девет ковани сандъка с одежди, везани със злато и слънце, девет чимширови ракли с нанизи, топени в багрите на първата дъга, една златокована ръка, една жадна душа, живяла някога в дъното на коралово море, и едно неспокойно сърце... тъй би трябвало да почва приказката за Иван Милев, ако някой поиска да пише приказка за него.
Сирак Скитник, 1929

Преди седем години Милев слезе от малък балкански град, за да ни изненада и образова със свежестта на декоративната си поезия.
Любомир Пипков, 1927

Да носиш в очите си неугасващия празник на всички цветове, на всички светлини и сенки - земни и небесни, - да участваш непрестанно в тяхната преливна и неуловима игра, да потъваш в магията на тия лъчезария подобно на ония чудотворци, които ловят от въздуха нечувани от никой друг звуци и съзвучия, за да правят от тях симфонии, сонати, рапсодии, хорали - нима това не е непостижимо щастие, пред което всичко друго добива вкус на пепел?

Константин Константинов,
"Път през годините", София, 1962

Четките паднаха от ръцете му твърде рано.
Анна Каменова, 1929

вила "Рай без Ева"

Аз съм човек не за тоя век.
11.IV.1918
из писмо до Кузман Кузманов

В театъра ходя, речи го, почти всяка вечер и гледам - работи и хубави, и лоши. Гледах новата драма на д-р Янков "Кръвта измива" и познах, че в театъра има партизанство. Такава глупост да се изкара на сцената, това е мисля аз престъпление. Героят е такъв отвратителен човек и такъв безхарактерен, че просто не може да се гледа. Публиката през цялото представление спеше и благодарение, че свършва с убийство, и то с револвер, се събуди и си отиде.

11.IV.1918
из писмо до Кузман Кузманов

Напускал е пределите на страната два пъти. Веднъж през лятото на 1923 година, когато с група студенти, водени от проф. Ганушев, вижда Цариград, Гърция и Италия. Остава чужд, както говорят колегите му, на Ренесанса и богатствата на Ватикана. Мислят, че и там пред погледа му са бащините овце, на които мечтае да варакоса рогата и каноса челата.

Това, което за другите е начало, за него остава всичко.

Аз
дохождам при вас
като пратеник
на човешката красота.
Аз ви казвам:
Бъдете празнични
даже в делничните неща!

Бъдете
празнични в пориви,
намерения и дела!
Носете
празнични помисли
зад високите си чела!

Възприемайте
като извори
на несекваща красота
всички поздрави, всички изгреви,
всички гълъби и листа!

Запомнете го като правило,
приемете го като вик:
Не бъдете празни -
а празнични
всеки ден,
всеки час,
всеки миг.

Да не слизат случайни облаци,
суха сянка да не вгорчи
лъчезарните ваши образи,
слънценосните ви очи.

Усмихнете се
като праскови -
да е светло около вас...
Пак повтарям:
Бъдете празнични!
Всичко друго е в наша власт.

Вижте, лятото гази в утрото през горите,
пренебрегва човешките граници,
обруля зрели градини. Вечерта е залив с
надвиснали клони над него.
Часовникът изглежда неподвижен като
слънчоглед, отброяващ зърната си
в зъбите на август.
Камбаната звъни в полунощ и все пак е
безсилна да отвори устата на времето.

Облаците може би се мислят за свободни,
но не знаят, че има долу
кладенец
с хиляди зяпнали уста, които
ги дебнат в засада.

И наистина, когато гледаме през прозорците
розовеещите облаци,
не ни ли минава през ума, че още утре
те ще лежат спокойно
върху старата дъбова маса,
хванати и покорени,
заедно с нашите ръце
и с една стомна
и хляб.

Клиника на сърцето

В студени зимни нощи усещам как избързва
сърцето ми смутено, предчувствайки тъгата.
Към обич непозната безмерно се привързва.
А ветровете свирят, напъпва мрак в гората.

Дали ще го запратя към знойния екватор,
в оазиси и палми и дъждове лечебни.
В крайбрежия горещи, с тропическия вятър
сред черните пустини, де жарка тайна дебне.

И нека си играе със кактуси сърцето,
на слънце да се смее и слонове да води.
И нека се сдружава със черните джуджета,
да учи лудории и в джунглите да броди.

О, час за чародейство! И няма вече отдих.
Сърцето е леярна на тежки минерали.
В ръцете на безгрижния пулсира пак живота
и дебнещата гибел, като шега нахална.

Приказка

Полека, като че понесла торба златни ябълки
на свойте кехлибарени плещи, луната
пое по стълбата на стихналата нощ.
След туй приведена се спусна в долината
на синята пътека към селото.

Три слънчогледа чакаха на прага
на търпелива къща. Сам в бръшляните
тъгуваше заключения кладенец.

Луната смъкна златната торба
и влезе в къщичката кай реката
в кортеж от трите стройни слънчогледа.

Когато двама пляскат
само с една ръка,
отеква любов.

Мечтата на бежанеца -
писмо с марка от
родния край.

Когато си на другия
край, прегръщаме
и земята.