Изповед

Въпросът ми онзи, който на петдесет години ме доведе до мисълта за самоубийство - бе най-простичкият, лежащ в душата на Всеки човек: от глупавomo дете до най-мъдрия старец; Въпросът, без който животът е невъзможен, и го изпитах в действителност. Той се заключава в следното: „Какво ще излезе от това, което правя днес, какво ще правя утре, а какво ще излезе от целия ми живот?".
Иначе казано, Въпросът би звучал така: „Защо ми е да живея, защо ми е да желая или да върша каквото и да било?". А може да се изрази и по друг начин: „Има ли в живота ми смисъл, който да не се изчерпва от неизбежно предстоящата смърт?".

Ако не днес, то утре ще дойдат болести, смърт (вече бяха идвали) на любими хора, моята собствена, и няма да остане нищо освен смрад и червеи. Делата ми, каквито и да са били, ще бъдат забравени рано или късно, а пък и мен няма да ме има. Та защо се занимавам? Как може човек да не вижда това и да живее emo kakßo e yдивителното! Може да живееш само докато си опиянен от всичко, а щом отрезвееш, тогава не ще пропуснеш да забележиш, че същото всичко е една лъжа, и то глупава! Точно maka, дори няма нищо смешно и остроумно, просто е жестоко и глупаво.

Ако ми се бе явила вълшебница и беше предложила да изпълни моите копнежи, едва ли щях да знам какво да й кажа. И ако в мигове на пиянство имам не желания, но навиk om предишни желания, то в минути на трезвеност разбирам, че те са измама и аз за нищо не жадувам. Дори не можех да поискам да узная истината, защото се досещах в какво се състоеше тя. Истината бе, че животът е безсмислица.

Случи се това, което се случва на всеки, който се разболява от смъртоносна вътрешна болест. Първо се появяват нищожни признаци на неразположение, на които болният не обръща внимание, после тези признаци се повтарят nak u nak и се сливат в едно неразделно във времето страдание. Страданието нараства, болният не успява да се опомни и осъзнава, че онова, което е вземал за неразположение, всъщност е най-значимото нещо за него на този свят - смъртта.

С цялата си душа копнеех да бъда добър, но бях малък и имах щения, а бях сам, напълно сам, в търсенията си. Всеки път, когато се опитвах да изкажа онова, в което се заключаваха най-съкровените ми желания че искам да съм нравствено добър, срещах презрение и присмех, а веднага щом се оmдавах на мръсни страсти, ме хвалеха и поощряваха. Честолюбието, властолюбието, користолюбиеmo, noxomma, гордостта, гневът, отмъщението – всички те се тачеха. Отдавайки им се, аз заприличвах на възрастен и чувствах, че другите са доволни.