Васил Априлов

Васил Евстатиев Априлов (1789 – 1847) (по правопис от XIX в.: Василiй Евстаѳьевичъ Априловъ) е български стопански и просветен деец, дарител, писател от времето на Българското възраждане. Васил Априлов е роден на 21 юли 1789 г. в гр. Габрово. На единадесетгодишна възраст брат му, търговец, го отвежда в Москва (1800). Впоследствие Априлов завършва гимназия в Брашов и за кратко следва медицина във Виена (1807 – 1809). Малко по-късно Васил Априлов и брат му Никифор се преместват от Москва в Одеса. По време на Гръцкото въстание (1821) В. Априлов щедро подпомага готвещите се да преминат Дунава доброволци. Решителен поврат във възгледите на Априлов предизвиква прочетената от него през 1831 г. книга на Юрий Венелин „Древните и сегашните българи“. Под нейно влияние се посвещава на просветното и културно издигане на българския народ. През 1835 г. с помощта на други български радетели за просвета открива в Габрово първото чисто българско взаимно училище, сегашната Априловска гимназия. Освен значителната парична и организационна помощ, която оказва на българското просветно движение, издава и няколко книги, с които дава насока на възрожденското училищно дело: „Денница на новобългарското образование“ (1841), „Допълнение към „Денницата“ (1842), „Мисли за сегашното българско учение“ (1847). Решително настоява новобългарският, а не църковнославянският или гръцкият език да бъде основа на светското образование в България. През 1847 г. Априлов посещава Габрово. На връщане за Одеса умира в Галац от мъчилата го дълги години туберкулоза. Завещава на габровската община значителна сума, с която да се построи нова сграда за основаното по негов почин училище. Първоначално е погребан в Галац, а впоследствие останките му са пренесени в двора на Априловската гимназия.