вход, регистрирай се

Цитати

Въведени са общо 10415 цитата от 2532 заглавия.

КОЗИ СЛЕД ДЪЖД

Над дивите пътеки, сред хаоса скали,
където само ветровете се венчават
звънтяха лудо позлатените звънци!
Сияеше подкова пъстроцветен пламък.

Посипани с безсмъртието на дъжда,
козите бясно тичаха към небесата.
Зовеше ги кошарата на вечността
с отворената порта на дъгата.

Прелитаха над бездната красивите кози!
С потръпващи нозе, с рога свистящи.
В пиринч и бронз лъщяха върли канари
и тръните приличаха на цветове димящи.

Под тях - козарят - беден селски бог,
напразно ги проклинаше да чакат.
Козите стигнаха върха с изящен скок
и легнаха покорно пред съдбата.

Сред жълтите им, пълни с петънца очи,
изчезваше магията на слънчевата гривна.
И бавно се превръщаха в брадясали слуги
на бога, който до върха не стигна.
През 1966 Френската академия на поезията направи анкета сред всички академии на поезията и изпрати въпросите си до големи световни поети. Те трябваше да посочат десетте най-добри поети на века. 70 на сто от тях посочиха Кавафис.
Стефан Гечев
"Няма нива, колкото и добре да е обработена, където да не се срещат коприва, бодли и тръни, примесени с най-хубавите треви."
Бокачо
Имайте предвид, че преводът, по категоризацията на ООН, е в първата десятка от сложните професии в света. На пето или шесто място след космонавтиката по умствено напрежение.
Анелия Гуревич-Бобева
И той умря тука, в този апартамент. Там му беше столът, той беше диабетик и получи много тежка пневмония. И най-страшното, което описвам в семейната хроника, преди да затвори очите си, аз седях до него, разбрах, че ще свърши. Той ми хвана ръката и каза:
- Дита, късно ли е?
- За кое да е късно?
- За театъра.
- не съжалявам за театъра, папа - успокоих го аз. Упреквал се е. И той затвори очи.
Светла Лекарска
"Не би могъл да бъдеш смел,
щом със злини си се заел,
не се съмнявайте, защото
по-лесно се извършва злото."
Срещата става в дома на Казаков на укица "Граф Игнатиев" отсам моста - там, където до Освобождението е свършвал градът. Отвъд реката се простират пустеещите възвишения на Лозенец, наричани, кой знае защо, "син парцал".
из Срещи на поколения от Николай Вульпе
от NeDa, 04.05.21 в 15:29, Рейтинг: 0
"Приеми моите сърдечни поздравления за юнашката победа, която ми нанесе."
Петко Наумов до Добри Христов, спечелил първата награда на конкурса за откриване на Наридния театър с "Ивайло", 27 юни 1906 г.
из Срещи на поколения от Николай Вульпе
от NeDa, 04.05.21 в 15:23, Рейтинг: 0
"Но Цитерея из ясно небе им знамение прати -
изневиделица тръпна ефирът и с трясък отгоре
мълния блясна, и сякаш вселената цяла се срина,
и през простора ревът на тиренска тръба се разнесе.
Гледат: отново, отново огромният грохот отеква,
в сърцевината на облак сред ведри небесни простори
в пурпурен блясък доспехи един в друг се удрят и дрънкат.
Бяха потресени всички сърца, но троянският херос
сети звъна и обета на своята майка безсмъртна."
из Енеида от Вергилий
от Nikolaus , 28.04.21 в 13:17, Рейтинг: 0
Смъртта идва сред нас с обувки,в които няма нозе,с костюм,в който няма човек. Тя идва и почуква с пръстен,на който няма камък и в който няма пръст. Идва и изкрещява без уста,без език,без гърло. Въпреки това ние чуваме стъпките и,чуваме как шумолят дрехите и.
из Копнеж от Маги Стийвотър
от Jerry, 25.04.21 в 8:24, Рейтинг: 0
Приложната работа ме съсипа. За залък хляб съм боядисвал черни дъски в училището. И съм ги разчертавал. Писал съм фирми и букви. И декори съм рисувал.
Природата и жената са най-обаятелните неща за рисуване.
От Смолянската група на художниците е издаден съвсем кратък некролог, от който вее мраморна студенина: "Художникът Вл. Рилски почина. Поклон пред паметта му." Tолкоз. Дори не са изписали изцяло името му. Така скърбят колегите.

"Скъпи чичо Владо,
Ти остави сърцето и душата си в нашето училище, твоята мъдрост и доброта - споменът за тебе, не ще изтлее никога в сърцата ни.
Богатото творчество, което ни остави, ще ни напомня и говори в ежедневието за тебе - нашият любим ГОРСКИ ЦАР!"
Мълчанието около убийството и смъртта му са поразяващи.
Не зная кой изрече тия злокобни думи: "Художникът Владимир Рилски е убит!" Беше 21 май 1969 г.
Сковах се. Сърцето ми спря. Посегнах към телефона. Но друг глас изрече: "Не е убит, но е тежко ранен!" Как? Защо? Къде са го откарали. В Девинската болница? Защо там? Добре бил, ще оздравее.
Поръчахме. Докато чакахме поръчката, Владо изрече:
- А сега да ти кажа нещо, дето ще те слиса!
- Какво е то?
- Ами това, че от половин век рисувам Родопите, а още не съм виждал Черно море!
- Не може да бъде!
- Повярвай ми, братко мой! Не съм виждал Черно море! - Владо сведе глава и дълго се умълча - Всяко лято летувам в планината или някъде по селата - да рисувам. И профуча животът ми, аз ще легна в гроба, без да съм видял Черно море.
Нито аз, нито Владимир Рилски можехме да знаем, че това ще бъде последното му интервю. И последната му снимка. Публикувах го в окръжния вестник "Родопски устрем" на 20 март 1969 година. Публикувахме и три снимки: снимка на художника в ателието му сред гората, и две репродукции от "Згуровския конак" и "Слънце над Райково". Това бе последната му снимка и последните му публикувани думи.
Още не знаем точният брой на създадените от Владимир Рилски творби. Със сигурност може да се каже, че те са над 400 творби. Без да броим скиците и етюдите.
При убийството му в Широка лъка, по описа, бяха заварени близо 70 картини.

Описаните картини и недовършените, по описа, са предоставени на учителя Стоян Калфов. А у Дамян Касров, в частната му колекция, има 13 картини от Рилски.
- Името ми не иде от Рила планина. Не съм изследвал рода си, той от край време си е Рилски. Може би в далечни времена потеклото ми да е имало връзка с Рила и особено със Самоковската школа. Де да знам. Гордея се, че нося това име. Само като си помислиш: Иван Рилски, Рилският манастир, Владимир Рилски - нали звучат хубаво, родно и много чисто. Пък и това да си Рилски, а да рисуваш цял живот Родопите е също интересно и хубаво.
Манол Радичев говори с мек, широколъшки говор:
- С чичо Влади се запознах през 1951 година. Запознах се в Мугла, където бях учител.
... От 1961 станах директор на основното училище в с. Широка лъка. Училището имаше голям юбилей - 130 години от откриването си. И Рилски се яви "като от бога паднал". Той ни беше потребен. Заживя в читалището и рисуваше.
Не бива да крием - той изнемогваше за средства. Поръчките му осигуряваха препитание. Отначало ме коряха, че прахосвам пари за нищо, ала сега училището разполага със 70 платна от Владимир Рилски - живопис и графика. А това е неоценимо богатство.

- Рилски внасяше неповторим живец в училището ни. Ние живеехме възвишено чрез него - а той - сгряващо и импулсивно чрез нас. Всяка стая, коридор и стълбище оживяваше чрез неговите картини и портрети... Съъ сладкодумието, жестовете и най-вече омаята да рисува "истински неща" като вълшебник завладяваше учениците. Децата го търсеха, застояваха се в извънучебно време за дълго около него - имаше какво да научат от него. Бе човек с много богата култура и знания.
В днешно време хората знаят цената на всичко, но не знаят стойността на нищо.
"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."
"Има време за всяко нещо. Да. Време за събаряне и време за градене. Да. Време за мълчание и време за говорене."
...Но красотата, истинската красота свършва там, където започва интелигентността. Интелектът сам по себе си е вече едно допълнение и затова нарушава хармонията на всяко лице. Започне ли да мисли човек, лицето му веднага се превръща само в нос или само в чело, или в някаква друга подобна уродливост. Вземи изтъкнатите представители на която щеш хуманитарна наука. Колко са противни...
Интересуват се как си прекарвам времето. Казвам им, че понякога просто седя и мисля. Но не им казвам за какво. Карам ги да си блъскат главите. Казвам им, че понякога ми е приятно да вдигна глава, ей така, и да ловя дъждовните капки с езика си.
"... ние не можем да понасяме у хората недостатъците, които притежаваме сами."
— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.
Коровиев и Азазело бяха свалили фраковете до масата, редом с тях седеше, разбира се, и котаракът, който не беше пожелал да се раздели с папийонката си, въпреки че тя се беше превърнала направо в мръсна дрипа. Маргарита с олюляване отиде до масата и се опря на нея. Воланд пак й направи знак да се приближи и да седне до него.
— Е, много ли ви измъчихме? — попита Воланд.
— О, не, месир — отвърна, но едва чуто Маргарита.
— Ноблес оближ — обади се котаракът и наля на Маргарита някаква прозрачна течност във винена чаша.
— Водка ли е? — попита тихо Маргарита.
Котаракът подскочи на стола от обида.
— Но моля ви, кралице — изхриптя той, — как бих си позволил да налея на една дама водка? Това е чист спирт!
"-Все още съм луда. Толкова е приятно под дъжда. Страшно обичам да се разхождам, когато вали.
-Не мисля,че на мен би ми харесало - каза той.
- Може да ти хареса ако опиташ.
- Никога не съм опитвал.
Тя облиза устните си.
-Дъждът дори има приятен вкус.
-Какво, искаш да опиташ всичко поне веднъж, така ли? - попита той
-Понякога и два пъти."
Когато често се срещаме с дадени хора, те стават част от живота ни. И като станат част от живота ни, започват да се опитват да го променят. И се сърдят, когато не правим това, което те изискват от нас. Понеже всеки си мисли, че знае как другият трябва да живее живота си, но всъщност никой не знае как трябва да живее своя собствен.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 19:54, Рейтинг: 9
"- Да се обвържеш ли?
- Разбира се - потвърди лисицата.- За мен ти още си само момченце, което прилича на сто хиляди други момченца. И нямам необходимост от теб. А и ти нямаш необходимост от мен. За теб аз съм лисица, която прилича на сто хиляди други лисици. Но ако ме опитомиш, ние ще изпитваме необходимост един от друг. За мен ти ще бъдеш единствен на света. За теб аз ще бъда единствена на света..."
Недей да се поддаваш на отчаянието. Това ще ти попречи да говориш със сърцето си. Само едно нещо прави мечтата невъзможна: страхът от неуспех.
из Алхимикът от Паулу Коелю
от gergan75, 22.04.10 в 22:49, Рейтинг: 9
"Когато едно дете за първи път изобличи възрастните, когато в сериозната му главица за първи път се вмъкне истината, че възрастните не са божествено всезнаещи, че преценките им не винаги са мъдри, а мисленето правилно и присъдите справедливи, неговият свят изведнъж се оказва в паническа пустота. Боговете се катурват, сигурността изчезва. И което е най-важното: боговете не падат постепенно, а с трясък, стават на парчета или потъват дълбоко в зеления жабуняк. Непосилна работа е да ги издигаш наново, те вече никога не изпускат същия блясък. И светът на детето никога повече не възвръща предишната си цялост. Мъчително е такова израстване."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 21:38, Рейтинг: 8
"С цялата си несигурност, в едно съм сигурен: под най-горния пласт на своята слабохарактерност хората искат да бъдат добри и да ги обичат. Повечето им пороци практически са опит да стигнат по най-късия път до обичта. Стигне ли човек до смъртта, нищо, че е бил може би способен, с влияние, гениален, умира ли необичан, животът му положително изглежда провал, а самата смърт — смразяващ ужас. И ми се струва, че ако вие или аз трябва да избираме между два пътя на мисълта и действието, длъжни сме да помним, че ще умрем, следователно нека се опитаме да живеем така, че нашата смърт да не носи облекчение на света."
из На изток от Рая от Джон Стайнбек
от gergan75, 22.04.10 в 22:40, Рейтинг: 8
И аз лесно бих простила неговата гордост, ако не беше засегнал моята.
"Аз не говоря за самите неща, сър. Говоря за смисъла на нещата. Седя тук и зная, че живея."
—Макар че ти иначе си магаре,Живко,сега ще представляваш Слънцето.Земята ще бъде както и друг път главата на Сретен,а за Луна ще ни послужи ето този малкият,от втория чин.
Този малкият от втория чин бях аз.
—Когато Слънцето е там,където е сега Живко,а Земята там,където е Сретен,и Луната там, където е тоя малкият,тогава Слънцето изпраща своите лъчи и осветява и Земята,и Луната.Така ли е?
Всички мълчат, понеже не могат да разберат как Живко осветява и с какво осветява.
— Обаче в своя път около Слънцето Земята се оказва в един момент между Слънцето и Луната,ето така!Сега,както виждате,тоя главчо Сретен е засенчил оня малкия и Живковата светлина не може да го освети.Вследствие на това настъпва лунно затъмнение.Разбрахте ли?
—Аз не разбрах—промърмори Живко,източникът на светлината.
Обстоятелството,че не е разбрал точно този,който трябва да даде светлина на другите,разгневи учителя и той му плесна такъв шамар,че бедният Живко получи,изглежда,съвсем нагледна представа за затъмнението,защото веднага добави,мигайки с очи:
—Сега разбрах!
И разбра не само той.Всички ние си изяснихме защо тоя раздел от географията се нарича физическа география.
из Автобиография от Бранислав Нушич
от AVIS, 17.09.10 в 22:15, Рейтинг: 7
"Но очите са слепи? Човек трябва да търси със сърцето си."
"Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?"
—Да излязат ония планети от миналия час—каза учителят.
Тези планети бяхме Живко, Сретен и аз.
—Ти,Живко,както е известно,си Слънцето.Застани тук и тихо,мирно и спокойно се върти около себе си!
—Ти,Сретене,също ще се въртиш около себе си,но въртейки се около себе си,ще тичаш и около Живко,който,както знаеш,представлява Слънцето.
След това постави и мен на мястото ми.
—Ти си Луната.Ти първо ще се въртиш около себе си.Въртейки се около себе си,ще се въртиш и около Сретен,а заедно с него ще се въртиш и около Слънцето,тоест около Живко.
Той взе пръчката и застана встрани като звероукротител.И започна под негово ръководство едно въртене,едно тичане—бог да ти е на помощ.Върти се Живко около себе си,върти се бедният Сретен около себе си и около Живко,въртя се и аз около себе си и около Сретен и двамата заедно тичаме около Живко.Още преди да направим както трябва първия кръг,и на тримата ни се зави свят и се сгромолясахме на земята.Най-напред паднах аз в качеството си на Луна,върху мен се стовари Земята,а върху нея—Слънцето.
из Автобиография от Бранислав Нушич
от AVIS, 17.09.10 в 22:21, Рейтинг: 7