Пипи Дългото Чорапче

Името ми е ПИПИЛОТА ВИКТУАЛИЯ ТРАНСПАРАНТА МЕНТОЛКА ЕФРАИМОВА - ДЪЛГОТО ЧОРАПЧЕ,дъщеря на капитан Ефраим Дългия чорап!

През дните на слънчевото лято вървя през горите,полята.С ината си аз съм позната и с мократа пола си шляпам,шляп.Обувката ми за беда е цяла пълна с вода.Бика голям за негов срам сразих,сутляш защото ям.през дните на слънчевото лято с мократа пола си шляпам ,шляп.

- Какво пише там? - заинтересува се Пипи.
- Пише: "Страдате ли от лунички?" - обясни й Аника.
Тя бутна вратата и влезе в магазина, последвана от Томи и Аника. На щанда стоеше възрастна дама. Пипи тръгна право към нея.
- Не! - заяви решително тя.
- Какво обичаш? - попита дамата.
- Не! - повтори Пипи.
- Не разбирам, какво искаш да кажеш - учуди се дамата.
- Не, съвсем не страдам от лунички! - заяви Пипи.
Едва сега дамата проумя, но когато се загледа в Пипи, не можа да се въздържи и възкликна:
- Но, мило дете, цялото ти лице е обсипано с лунички!
- Ами, че да! - отвърна Пипи. - Но не страдам от тях, а си ги харесвам! ДОВИЖДАНЕ!

"Пипи тръгна по улицата. С единия си крак стъпваше на ръба на тротоара, а с другия — на паважа. Томи и Аника я проследиха с очи, докато се скри от погледа им. След малко тя се върна. Сега пък вървеше заднишком. Правеше го, за да си спести обръщането, когато тръгваше обратно към дома. Пипи стигна до портата на Томи и Аника и спря. Децата мълчаливо се разглеждаха. Най-сетне Томи попита:
— Защо вървиш заднишком?
— Защо вървя заднишком ли? — възкликна Пипи. — Не живеем ли в свободна страна? Човек не може ли да върви както си иска?"

"— Защо държиш кон на верандата си? — попита Томи.
Всички коне, които знаеше, живееха в конюшни.
— Хм — отговори замислено Пипи. — В кухнята само ще ми се пречка, а пък в гостната не го свърта."

"— Съвсем самичка ли живееш тук?
— Ами! — отговори Пипи. — Та нали Господин Нилсон и конят също живеят тук.
— Да, но аз питам дали нямаш мама и татко?
— Не, нямам — отвърна доволно Пипи.
— Ами тогава кой ти казва вечер кога да си лягаш и изобщо какво да правиш? — попита Аника.
— Аз сама — обясни Пипи. — Първо си го казвам много любезно, ако не послушам, го повтарям рязко и ако пак не слушам, следва тупа-лупа, разбирате ли?"

— Жалко — каза тя на Томи и Аника. — В този град няма спунк. Отиваме си в къщи.
Те поеха обратния път. Когато наскачаха от коня пред верандата, Томи едва не настъпи някакво малко бръмбарче, което пълзеше по пътечката.
— Внимавай — бръмбар! — провикна се Пипи.
Тримата клекнаха, за да го разгледат. Колко мъничък беше! Крилата му бяха зелени и блестяха като метал.
— Какъв е красив! — прошепна Аника. — Как ли се нарича?
— Майски бръмбар не е — каза Томи.
— И торен бръмбар не е — забеляза Аника. — Пък не е и рогач. Наистина много ми се иска да разбера какъв е.
По лицето на Пипи се разля блажена усмивка.
- Аз знам — каза тя. — Това е спунк.
— Сигурна ли си? — усъмни се Томи.
— Да не мислиш, че не мога да позная един спунк, щом го видя — каза Пипи. — Виждал ли си някога през живота си нещо по-спунковидно?
Тя внимателно премести бръмбара на по-сигурно място, където никой не можеше да го стъпче.
— Мой миличък, мъничък спунк — каза тя нежно. — Знаех си, че най-сетне ще те намеря. Не е ли странно? Обиколихме целия град да търсим спунк, а той през цялото време бил точно пред Вила Вилекула.

— Ако знаехте — промълви мечтателно Пипи, — ако знаехте само какво открих. Аз и никой друг!
— Какво си открила? — попитаха Томи и Аника. Те съвсем не се учудиха от това, че Пипи е открила нещо, защото това се случваше много често, но искаха да знаят какво. — Казвай, Пипи! Какво си открила?
— Една нова дума — отговори тя и ги погледна, сякаш едва сега ги виждаше. — Една съвсем нова-новеничка дума.
— Каква дума? — заинтересува се Томи.
— Изключително хубава дума — каза Пипи. — Най-хубавата, която съм чувала досега.
— Кажи я де! — рече Аника.
— Спунк! — произнесе тържествено Пипи.
— Спунк? Какво значи? — попита Томи.
— Ех, да знаех — каза Пипи. — Сигурна съм в едно: че не значи прахосмукачка.
Томи и Аника се замислиха за миг. После Аника се обади:
— Но щом и ти не знаеш какво значи, тогава от нея няма никаква полза.
— Именно това ме ядосва — съгласи се Пипи.

— Чакай да помисля — каза Пипи. — Може да пишеш така: „Помогнете ни, инак ще загинем. Без енфие два дни изнемогваме на този остров.“
— Но, Пипи, как ще пишем такова нещо — упрекна я Томи. — Това не е вярно.
— Кое именно? — попита Пипи.
— Не може да пишем „без енфие“.
— Тъй ли? — учуди се Пипи. — Ти имаш ли енфие?
— Не — отговори Томи.
— А Аника има ли енфие?
— Не, разбира се, но …
— А аз имам ли енфие? — продължаваше Пипи.
— Не — възрази Томи, — но ние изобщо не употребяваме енфие.
— Да, именно затова искам и да напишеш: „Без енфие два дни…“
— Сигурен съм, че ако го напишем, хората ще помислят, че употребяваме енфие — упорствуваше Томи.
— Слушай, Томи — каза Пипи, — отговори ми на един въпрос: кои хора най-често остават без енфие? Онези, които го употребяват или тези, които не го употребяват?
— Тези, които не го употребяват, разбира се — отговори Томи.
— Е, тогава какво се опъваш? — заключи Пипи. — Пиши, каквото ти казвам.

"-Ех, колко е хубаво да се живее!-провикна се Пипи и протегна краката си,докъдето можеха да стигнат."