Цитати

Докато изведнъж длъгнестия повелител на минутите се събра с по-нисичкия си брат в горния край на циферблата. Щом двамата се прегърнаха, пружините в корпуса на часовника се разхлабиха, колелцата се завъртяха и миниатюрното чукче удари първия от онези звънки звуци, които обявяваха настъпването на обяд.

Забравен GSM на дивана на тавана

Включвам го с трепет
пази ли в инбокса всичко онова.

И на нищичко няма да хванете вяра,
без да сметнете, да го сложите на кантара.
Нито някога някъде ще отидете,
без на картата пътя да видите.

Хубавото време е хубаво за всичко - и за работа, и да го изседиш.
из "Философия"

След туй на места снегът взе да се прошарва. Вече миришеше на размразено. После зачерня сплавената от есента шума. При вятър клоните не пукаха, люлееха се гъвкаво. Най-сетне снегът се достопи. Трепнах една заран, като забелязах по небето бели забрадчици с разпуснати краища. До обяд напече. Небето се отдръпна в дълбока синева. Изсъхна и по сенките. По клоните изби странна на цвят резедаво-сива руменина. Тестяна корица с едва забележими пукнатини прошари рохкавата пръст. След два дни пъпките на люляка се свъртяха като охлювчета. И грейна неудържимо, нашироко, до най-тъмния ъгъл на вече опразнената плевня се разплиска светлина.

Селцето, свлякло се под канарите, е неугледно и бедно. Къщите, строени след войната, са безлични. В околностите няма никакви забележителности. Реката е пресъхнала. В полето дърветата отдавна са изсечени. Понякога не ми се вярва, че съм роден тук. Жал ми е. Какви красиви места има по света.
Ще ми се да покажа на жена ми, на Цецилия, нещо, което да я впечатли. Мислено залесявам голите хълмове, осоленото поле. Засипвам каменистите дерета, разсаждам, кастря и облагородявам селцето, за да стане то такова, каквото е в мечтите ми. Домъквам видяна нейде над Батак ливада, стари корубести върби от поречието на Марица, бистрооки пирински езерца, роженски смърчове и бели старопланински буки, тръсталаци от Сребърна и лавандулови поля от Гьопса, жеравненски къщи и тополови горички от брега на Дунав. Пришивам заливи, потоци, топли извори, буча кипариси, лимони и смокини, докато моя край не се превърне в такъв, какъвто заслужава, в райско кътче.

Обичам пролетните мъглици, миризмата на тор и зелено, рохкавата пръст, в която бос потъвам, йодния дъх на доматените стебла, нежносините цветчета на люцерната, пухкавата свила на мамулите, грапавите вържила на тиквите... Обичам да копая, да кося, да забивам с придъх брадвата в чворестия пън, да наблюдавам как крушовите листа загърбват вятъра с пепелявото си опако, как капките роса се оцеждат от лозата, как мрежата след дъжд като бродирана светлее, как се отразява в очите на овцата лилавото небе, как се мятат, като че го душат, пламъците край черното котле на огъня, как тежко се огъва изненаданото от бурята пране, как суховеят разширява пукнатините, зейнали като уста.

В тоя зид има врата, засводена с дялан камък. Човек не може да мине през нея прав. Той трябва да се наведе пред годините на зидове и греди, пред гробовете, наредени един до друг, пред престарелия орех и гробницата в дъното, където се покоѝ прахът на отминалите поколения.

Колебаещата се пеперуда

Издигне ли се - ще я поеме
въздухът гъст и чист.
Слезе ли - площадка зелена
ще ѝ предложи някой лист.

Последни есенни щурци - непоправими трубадури,
подели свойта старомодна мелодия от сън и мрак!

Искам бог да ни накаже с дълъг път и дълго здраве,
под единствената черга да не лягаме сами,
любовта да ни измъчва и смъртта да ни забравя,
дъбов лист да ни закриля,
крушов лист да ни шуми.

Дай ми една такава прегърбена къща
с цъфнал здравец под стряхата,
с три стъпала,
с най-дългото ехо, което се връща,
отразено в отсрещните стръмни била.

...когато животът ти се присмива, ти също се смееш и се преструваш, че схващаш шегата.

Гневът беше по-лесно поносим от срама.

Ако бремето е твърде голямо и се задържи прекалено дълго, дори любовта се огъва, пропуква се, стига точката на пречупване и понякога се пречупва. Но дори когато е на хиляди парчета в краката ти, това не означава, че вече не е любов.

за първи път забелязвам, че имна шосета, надюшечени с прахоляк, който кротува и чака едно стъпване, за да се надигне.

Примамило ме е селското безлюдие. Мразовита зима е. Снегът не е сняг, а пърхут върху поледица. Къщата е вкочанена - гредите ѝ попукват.
Всичко съм си приготвил от есента: сухи дръвца, малко борови подпалки, малко боринки и... моята печка-варачка забумтява. Устицата ѝ вади топло езиче - игривият пламък на буйното разпалване. По борината цвърти и се пържи смола. Мирише на селски тамян.

Навън е късна, окиснала есен. Дебел облак е забърсал звездите из небето, та ги е вчернил. И светлината на газената лампа върви от жълто на гнойно. Нейде в тъмното шумят големи води, под цървули цвърти кал.

Щурците са обърнали гласа на зима.

Зад прозореца
декемврийският ден
разграфява града
с бели пръсти.
Безоблачен и ясен
СТУД.
Обмислям го
зад крехката преграда,
до топлото кафе
със лист и молив.