Да бди над нея

Да, братя мои. През онзи ден в развалините го разбрах и проумях. Поръчали ми бяха пиета, за да се помирите. Девата, която оплаква кървящото тяло на Христос. Обаче ето какво: може и да не ви харесва, но щом Христос е страдание, Христос е жена.

Най-страшното насилие е навикът.

Да се скулптира , е много просто. Само трябва да премахнеш пластовете история и случки, онези, които са безполезни, и така, докато стигнеш до историята, която засяга всички ни, теб, мен, този град и цялата страна, историята, която ако оголваш още, ще я развалиш. Тогава трябва да спреш да удряш. Разбираш ли?

Унищожението не вдига шум.

Флоренция беше съблазняваща и притворно срамежлива. Преструваше се, че не иска да се отдаде, а в същото време приканваше с фини подсказки – залез, открехната врата, потъване в улиците ѝ. Рим ми беше приятел. Но във Флоренция бях влюбен.

-Думите имат смисъл, Мимо. Да назовеш, означава да разбереш. „Духа вятър“ не означава нищо. Това вятър, който убива ли е? Или засява? Вятър, от който стеблата на растенията измръзват ли е, който ги стопля?

Променянето беше нежно, но подигравателно ви съобщаваше на ушенце, че нищо не се променя, докато не станеше прекалено късно.

Тръгна си с онзи някогашен смях, отправен към луната, и и изчезна през портата. Тайничко доволна, че остарява, побелява и най-сетне, най-сетне може да забрави нещо.

Когато човек порасне, всичко освен гробището му се струва по-малко.

По-лошото от това да загубиш свободата си беше да загубиш вкуса си към нея.

… когато човек реши, че е намерил онова, което търси, открива, че се заблуждава и че то все така ни се изплъзва. Щом направим крачка към него, то също прави една, за която се надяваме просто да е по-къса от нашата, за да поддържа надеждата ни един ден да го хванем.

Никой никога не прави нищо лошо, красотата на злото е тъкмо в това, че то не изисква никакво усилие. Достатъчно е да гледаш как се случва.

-Животът е поредица от избори, които бихме направили по различен начин, ако можехме да започнем всичко отначало, Мимо. Ако си успял да направиш правилния избор от първия път, без никога да сбъркаш, значи си бог. И въпреки цялата любов, която изпитвам към теб, въпреки факта, че си ми син, дори аз не вярвам, че съм родила бог.

Причината за постоянните ни спорове може би беше там, дълбоко, в обикновена носталгия по недоволствата ни, носталгия по времето, когато рицарите бяха добри, а драконите – лоши, любовта – възвишена, и всеки нанесен удар – оправдан от висша кауза.

Режимът беше започнал изграждането на внушително здание в Палермо като символ на стремленията на новия човек, с когото цял свят ми досаждаше ежедневно и на когото така и не разбрах кое му е новото, след като пиеше, пикаеше, убиваше и лъжеше също като предишния.

Но какво просто може да има в свят, в който вятърът има хиляди имена?

-Че кой иска живот без героизъм?
-Обикновено всички герои.

Но тъй като примирението кара света да се върти и позволява да свикнем с хилядите мъртъвци, които убиват мечтите ни, това беше и лицето на един смешен човек.

Престорих се, Че го обмислям, което той понесе с търпението на онези, които мислят с понятията на вечността.

Тогава направих най-ценното, на което ме бяха научили родителите ми малко след като се бях появил на тази зема. Изправих се и закрачих.

Но предимството на стените е, че на тях можеш да се облегнеш. А ти тичаш, докато останеш без дъх, като човек, понесен от бягането си по нанадолнище, само дето твоето нанадолнище е нанагорнище. В теб има нещо гениално.

Знанието мирише на кожа и дъб.

-Не , Мимо. Исках да ти покажа, че няма граници. Нито нагоре, нито надолу. Няма голямо и малко. Всяка граница е измислица. А който проумее това, несъмнено пречи на онези, които са измислили въпросните граници, а още повече на хората, които вярват в тях, тоест на почти всички.

…смехът е само за да подсили драмата.

-Мимо Виталиани, заклеваш ли се пред Бога, ако той съществува, да помогнеш на Виола Орсини да лети и никога да не я изоставяш?
- ЗАклевам се.
- Аз, Виола Орсини, се заклевам да помогна на Мимо Виталиани да стане най-великият склулптор на света, точно като Микеланджело, чието име носи, и никога да не го изоставям.

Според теб мъртвите ли воюват? Те ли се крият из храсталаците край пътя! Те ли те нападат и ограбват? Мъртъвците са ни приятели. По-добре се страхувай от живите.

За малко щях да съм част от този свят, пък макар и наужким. Само за минутка. Милост. Кратка минутка, която няма да навреди на никого, открадната от век, в който всичко става много бързо.

Усмихна ми се, усмивка, която трая трийсет години и за чието ъгълче се хващах, за да прескоча много пропасти.

Протегна ми ръка и аз я хванах. Просто ей така, прекрачвайки само с една стъпка бездънни пропасти от условности и класови пречки, Виола ми подаде ръка и аз я хванах, случка, която никога не обсъдихме на глас, една безмълвна революция. Виола ми подаде ръка, аз я хванах и точно в този миг станах скулптор. Разбира се, изобщо не осъзнах промяната. Но точно в онзи миг на сплетените от заговора на храсти и сови длани усетих, че имаше нещо за извайване.

Пиетра д‘Алба беше красива със своя леко розовеещ камък – в него бяха вградени хиляди зазорявания.