Грация Деледа

Италианската писателка Грация Деледа е родена в селцето Нуоро, Сардиния. Баща й е доста състоятелен юрист, три пъти избиран за кмет. Като много жени в планинското селце, майката на писателката, Франческа Камбоса, е неграмотна. Макар че по местните разбирания семейството на Деледа е състоятелно - има преса за получаване на маслинено масло и собствена винарна, - животът на малката Деледа, двамата й братя и четирите й сестри е доста примитивен. По-късно Деледа нарича Нуоро място, където животът не се е променял в продължение на столетия, "селище от бронзовия век". Селският живот е толкова затворен, че местните жители не говорят на италиански език, а на лугодорески диалект, много близък до латински. В съответствие с местните патриархални обичаи нито Деледа, нито нейните сестри практически никога не излизат сами от дома си. И все пак, поради това, че домът на Деледа е нещо като център на местната община, момичето от ранни години успява да общува с различни слоеве на сардинското население.

До 10-годишна възраст Деледа ходи в местното начално училище, а също така взема частни уроци по италиански и френски език. Освен това момичето чете много - особено руска проза от ХІХ в. и романите на Юго и Балзак. Увлича се и от сардинските балади и легенди. На осем години Грация започва да пише балади и легенди, основаващи се на местния фолклор. Деледа е на петнадесет години, когато нейният разказ "Сардинска кръв" ("Sangue sardo") се появява на страниците на римско илюстровано списание. През 1892 г. първият й роман "Цвете от Сардиния" ("Fior di Sardegna") е приет благожелателно от критиката. През 1895 г. книгата на Деледа "Честни души" ("Anime oneste") излиза с предговор от италианския литературовед Руджеро Бонги.

По това време Деледа продължава да живее в Нуоро. След смъртта на баща си тя се занимава със семейната винарна и едновременно с това води обширна кореспонденция с писатели и критици. Но когато получава неочаквано голяма сума за френския превод на "Честни души", Деледа предава управлението на винарната на своя брат Андреа и през 1899 г. по покана на Мария Манки, издателка на списание ("Donna sarda"), на чиито страници често се появяват произведенията на начинаещата писателка, отива в Каляри, столицата на Сардиния. Там се среща с Палмиро Мадесани, чиновник в министерството на финансите, за когото се омъжва през 1900 г. През същата година, когато съпругът й е преместен в Рим във военното министерство, Деледа предприема първото си пътешествие извън Сардиния. Младата двойка се установява в Рим, където живее по-нататък, възпитавайки двама синове.

През целия си останал живот Деледа пише приблизително по един роман на година. Въпреки че писателката харесва живота в Рим, действието в книгите й се развива на Сардиния, най-добрите й романи са ярка илюстрация на простия и суров живот на жителите на острова - живот, който няма нищо общо със съвременността. "Аз познавам и обичам Сардиния - отбелязва веднъж романистката, - нейният народ е мой народ, нейните планини и долини са част от самата мене. Защо да търсим теми зад девет земи в десета, когато човешката драма се разиграва пред очите ни. Сардиния просто иска да бъде описана в моите романи".

Макар че творчеството на Деледа се вписва трудно в едно или друго литературно направление, зрелите й произведения могат да се разглеждат в контекста на натуралистите. Писателите натуралисти като Емил Зола, Т. Драйзър и др. се намират под силното влияние на учението на Чарлз Дарвин, Х. Спенсър и други философи и учени-позитивисти. Според натуралистите поведението на човека се определя от наследствеността и околната среда, тоест от това, което от самия човек не зависи. По принцип главните герои на натуралистите са представители на низшите класи, които преди това не се удостояват с вниманието на писателите. Тези герои са нещастни поради социалните условия и собствените си неуправляеми страсти. До началото на 20-те години в творчеството на Деледа се срещат елементи на натурализма, макар че поетичността и единството на нейните произведения не са характерни за писателите от натуралистическата школа. Освен това, за разлика от натуралистите, които по правило подкрепят социалистическите убеждения, Деледа е напълно аполитична.

Героят на нейния първи, имащ голям успех роман "Елиас Портолу" ("Elias Portolu", 1903 г.), за да преживее неуспешната си любов, става свещеник, но в края на краищата осъзнава, че не е годен за служба на Бога. След като не е в състояние да разреши конфликта между собствените си страсти и изискванията на обществото, той е принуден за раздели съдбата на много други герои на Деледа: от омразата стига до греха и вината, а в крайна сметка изкупва всичко със страдание.

През следващото десетилетие популярността на Деледа в Италия бързо нараства. "Пепел" ("Cenere") – роман за самотна жена, която се жертва за незаконороденото си дете - се появява през 1904 г. През 1916 г. по този роман е сниман филм с участието на италианската актриса Елеонора Дузе, за която главната роля в този филм е първата и последната й роля в киното. Деледа участва в преработването на романа си "Бръшлян" ("L'edera", 1908 г.) за сцената, пиесата е поставена през 1909 г. В основата на либретото на операта "Благодат" ("La grazia"), написана от Винченцо Микети през 1923 г., лягат разкази на Деледа. Към другите значителни произведения от този период се отнасят романите "Гълъби и ястреби" ("Colombi e sparvien", 1912 г.) и "Тръстика на вятъра" ("Саппе al vento", 1913 г.).

Според повечето критици кулминацията на реалистичния период в творчеството на Деледа е романът "Майка" ("La madre", 1920), чието действие протича в отдалечено сардинско селце само за два дена. Местният свещеник се влюбва страстно; майка му, като вижда страданията на своя син, изпитва непоносими мъки. Макар че персонажите и сюжетът са доста прости, те са изобразени с яркостта и изразителността на класическата трагедия.

След романа "Майка" Деледа претърпява съществени промени. Писателката преодолява ранния си песимизъм, увличайки се от идеята за изкуплението чрез любов. Романите й от този период, според критиците, не са толкова успешни, колкото са предишните. Те са изгубили живописното представяне на сардинския живот, което е основна сила на Деледа като писател; сега тя се интересува повече от икономическите и физиологическите аспекти на съвременния живот. Към тези произведения се отнасят "Тайната на самотния човек" ("Il segreto dell'uomo solitario", 1921 г.) и "Богът на живите" ("Dio dei viventi", 1922 г.).

Няколко месеца след получаването на Нобеловата награда на Деледа е открит злокачествен тумор в гърдите. Писателката продължава да работи упорито още девет години; умира в Рим.

Деледа е скромна, склонна към уединение жена, която пише по вътрешна потребност без особени интелектуални претенции. Макар че действието на повечето от най-ярките й романи протича на Сардиния, италианският критик Джузепе Равеняни не причислява Деледа към авторите на "местния колорит". "В своето изкуство - пише той - Деледа изследва живота с цялата проницателност и чувствителност, на която е способна една жена". Според него в най-добрите произведения на Деледа  "има нещо от Библията... лъха патриархалното величие на Стария завет". Д. Г. Лоурънс пише, че Деледа описва "провинциалното простолюдие с майсторството на Томас Харди". В предговора към романа "Майка" Лоурънс отбелязва между другото, че Деледа "не е в състояние да проникне в природата на човешкото страдание и човешките страсти", както могат да го правят великите гении. Но въпреки това той намира, че романистката е успяла "да проникне в психологията на примитивния човек".

Що се отнася до по-съвременните отзиви на критиката за творчеството на Деледа, литературоведът Томас Дж. Бергин отбелязва през 1980 г., че "през последните години престижът й леко е спаднал". Но, продължава той, "въпреки че днес маниерът на Деледа е малко остарял, описаните от нея човешки взаимоотношения все още трогват, а непретенциозният й стил все така звучи убедително".

Източник: http://www.n-t.org/nl/lt/deledda.htm

Превод от руски: Павел Б. Николов