Аз

Ти си все недоволен.
Аз, ако щеш вярвай - не.
Спя под произволно
свечерено небе.
Будя се по стърнища,
в мочурлива трева.
Ако щеш, вярвай - нищо
лошо няма в това.
Скитам в жегата боса
все сред баби бодли
и се смея със росните
присмехулни петли.
Ако щеш, вярвай - нищо
лошо няма - така.
Не съм скрита и скришна
укротена река.
Всички песни си пиша
по дърветата с клей.
Ти ли нещо ме питаш?
Няма смисъл.
Недей.

Утре времето ще бъде хубаво.
И кажете: "Дявол да го вземе!", и кажете:
"Даже не ми дреме
ни от грижи, ни от неприятности!"
Утре ще се случи всичко хубаво.
Утре най-щастливо ще се влюбите.
Утре ще ви повишат заплатите.
Утре сред сланата на градините ще разцъфнат
макове и кринове.
Ракът ще е болест грипно-вирусна.
Тези, дето вчера се избиваха, ще захвърлят
пушките страхливо
и земята ще си тръгне мирна.
Утре гладните ще имат кейкове.
Утре старците ще тичат леко.
Генералите ще сеят касис.
Утре влаковете ще са точни. Ще изчезнат
всички многоточия
и ще си говорим просто-ясно...

И какво ли още ще се случи!
Казвам: Времето ще бъде хубаво.
Отидете даже на екскурзия.
А сега ме чуйте на раздяла:
Пригответе топлите си дрехи
(срещу студ, коварство, неуспехи),
че започва времето да се разваля.

Предупреждение

Когато много говоря,
казвам това,
което искат
да чуят.
Когато мълча,
казвам останалото.

Глухарче мамино, рошаво
сред полянката лоша,
доверчиво и тъничко,
ококорено слънчице,
как ли да те опазя?
Отляво - вятър северен -
духа, де що намери.
Отдясно - бясна виелица,
вие и студове стеле.
Отгоре - слънчеви бунтове
все над главичката рунтава.
Жълтата зла кукувичина
и тя покрай тебе наднича.
И нечии стъпки небрежни
газят в тревата, газят ли.

Глухарче мамино, нежничко,
как ли ще те опазя...

Той каза: Ти говориш с богове -
как да те моля да переш чорапи.
Замина си от страхове обзет
и взе жена без никакви таланти.
На края на света оставам. Там,
провесила нозе върху ръба му,
коя съм, може би дори не знам
(а може би съм само своя паметник).
По вените ми думите текат
и сред съсъда крехък на сърцето
се сбират.
И болят, болят, болят,
когато в мен накъсано просветват.
На нервите по опнатата тел
и в мозъка ми земетръсен - нощем
се ражда моят стих, не звездочел,
а сгърчен, окървавен, лош и рошав.
И аз записвам страшни редове,
а няма на кого да ги изпратя.
Да, може би говоря с богове.

А си мечтая да пера чорапи.

Дотежа ми тази зима -
снегове и бури.
Няма никаква пъртина.
Покривът - катурнат.
Само вълци скитат нощем.
Денем - само гарги.
Огънят гори все още,
но и той догаря.
На любимия в очите
сякаш спи лавина.
А снегът се сипе-сипе
месеци-години!
Дотежа ми, дотежа ми.
Няма знак съдбовен,
че след мене ще остане
стъпка или слово.
А Нататък все отвяват
дните бели хали.
Бях ли някога? Едва ли.
Бях ли?
Бях ли?
Бях ли?

Ако се страхуваш, спи си и сънувай:
захарен памук,
локум
и всичко хубаво.