Спомени за вода. DM

Реката бе необикновено бистра, рибите приличаха на стотици хиляди тирета на някаква непозната морзова азбука...

"Тук, в селото, всичко се случва на юг, на север е само Дунавът, като край на света."

"Всички цветове са изтекли някъде, даже и червеното на покривите. Само пръстта е запазила черния си цвят. Не се виждат облаци, небето навсякъде е еднакво сиво. И много гъсто. Едва се държи отгоре."

"Събрали кураж, тръгват леко приведени към водата, нагазват я, пристъпват предпазливо към дълбокото, с напредването реката ги забелязва, изкачва се бавно към коленете им, поспира се, увива се глезено около тях, прави малки въртопчета, иска, но не може да остане и продължава надолу, съсредоточена отново върху неотложните си работи. Когато водата стигне над кръста, около женските тела се издуват белите пухкави облаци на ризите, течението се мъчи да ги отнесе, да ги остави голи и искрени, но те се топват бързо до врата и се връщат до брега да се насапунисат"

"До залез имаше още половин небе"

"Обърнат към целия излишен свят и към разранената му тишина, бай Рафаил стоеше на края на земята, свиреше и се топеше бавно в желатинения въздух. Музиката му се състоеше от диези и бемоли, разкъсани от диви паузи, нямаше никаква логика, последователно се втурваха започнати музикални срички, но той ги изоставяше, захвърляше започната дума, лъкът чертаеше стържещи удивителни и въпросителни знаци, старецът се опитваше да постави някакъв свръхважен въпрос, или да даде някакъв окончателен, последен отговор, който всеки път се изплъзваше, мъчеше се да го види, стискаше клепачи да го задържи, търсеше го с конвулсиите на устните си, надигаше се леко на пръсти, дано го стигне. Бай Рафаил не разказваше, никого не обвиняваше и на никого не се сърдеше, само питаше някого нещо сред хилядите кайсиеви костилки.