Ру

Майка ми завиждаше на чичовата безотговорност или по-скоро на умението му да се държи безотговорно.
Бе узурпирала функциите на мъжа в къщата, на игумен, на министър на образованието, на генерален директор на клана. Вземаше решения, раздаваше наказания, превъзпитаваше нарушителите, запушваше устата на протестиращите...

Единственият въпрос, който някога съм си задавала, е кога ще мога да умра. Трябваше да избера момента, преди да родя децата си, защото оттогава тази възможност вече не стои пред мен. Тръпчивата миризма на напечената им от слънцето коса, миризмата на потта по гърба им в нощите, когато се будят от кошмар, прашната миризма на ръцете им на излизане от училище веднъж завинаги са ме заставили да живея, да бъда очарована от сянката на миглите им, развълнувана от снежинката в косите им, поразена от сълзата върху бузата им. Децата ми ме дариха с изключителната способност да прогонвам болката с духване върху раната, да разбирам неизказаните думи, да знам истината за всичко, да бъда фея.

Забравила бях, че любовта идва от главата, не от сърцето. Главата е единствената част на тялото, която има някакво значение. Докосвайки главата на виетнамец, обиждате не само него, но и цялото му родослвно дърво.
... Това, че даден израз ба симпатия може да се изтълкува като оскърбление, показва, че действието обич не е общоприета категория, а се нуждае от превод, от усвояване. Във виетнамския то може да бъде качествено и количествено определено с помощта на специфични думи: да обичаш това, което ти е по вкуса (thich), да обичаш, без да си влюбен (thuong), да обичаш влюбено (yeu), да обичаш лудо (me), да обичаш сляпо (mu guang), да обичаш от благодарност (tinh nghia). Не е възможно просто да обичаш, без намесата на главата.