Танцувай, танцувай, танцувай

Е, може би няма няма точно да ме мразиш, но нещо ще си отиде...

Единственото, което трябва да направиш е да чакаш. Да седиш мирна и да чакаш момента. Не се опитвай да променяш нищо насила, просто наблюдавай как се развиват нещата. Постарай се да ги възприемаш непредубедено. Тогава съвсем естествено ще разбереш как да постъпиш. Но всички постоянно са заети. Прекалено талантливи са, затънали са в работа. Прекалено погълнати от себе си, за да мислят непредубедено.

Не, не са като хората. При машините чувството е, хм, по- ограничено. По- определено. При хората е различно. Чувството постоянно се мени. Ако например обичаш някого, любовта непрекъснато се преобразува и се колебае. Вечно се пита, преувеличава, губи се, отрича или наранява. И най- лошото е, че нищо не можеш да направиш, не владееш нещата.

Загледан в дъжда, се замислям какво означава да си съпричастен, да си част от нещо, някой да плаче за теб. От далеч, от много далеч. Всъщност от един сън.
Колкото и надалеч да се пресегна, колкото и бързо да тичам, никога няма да стигна там.
Защо му е на някого да плаче за мен?