Ученици на слънцето

Събрахме се в Тондо ди Каподимонте, малък великолепен амфитеатър с каменни седалки, върху които никой не сяда. Той е и малък дворец на листа. Вятърът, изтощен от хилядите стъпала, които е трябвало да изкачи, няма по-силен дъх и по-силни криле от врабче. Раздробеното слънце, превърнато в трески или лентички, изтича тук-там измежду клоните като жито от продупчен чувал.

Настъпи мълчание. През отворената врата към улицата се очерта един прилеп, който с биещите си криле мачкаше и правеше на топчета гъстата мрачина, хартиена мрачина, върху която, за да ни утеши, би било достатъчно някое свръхестествено дете да нарисува с цветен молив лъчите на една чиста четвърт луна...

От улица Чезарио Конселе Неапол се затичва и на улица Назарио Сауро се хвърля в морето. За какъв дявол е тук статуята на Умберто I, загърнат в херметически шинел, с който както лошото време, така и гранатите през 1880 година несъмнено избягваха неравното сблъскване, никой никога не е узнал. В течение на девет десети от годината небето мечтае и заливът почива. Страшните мустаци на кроткия крал се превръщат на теглилка, върху която птиченце след птиченце теглят сънните и солени кристали, които се образуват непрекъснато в големите им пера.