Разбягването на галактиките

Горкото небесно светило... То нямаше земен опит и се наложи отново да му обясняват.
Дълго да му обясняват, че една малка Луна наистина не може да направи нещо много за едно голямо Слънце, ала да хвърли сянка върху него - може!

Слънцето недоумява:
- Как така слънчево затъмнение? Какво слънчево затъмнение?
Обясняват му: долу на Земята се тревожат, защото има затъмнение, не че на Земята има затъмнение, а затъмнението е тук, на Слънцето.
- Но аз светя! - още повече недоумява Слънцето. - Погледнете - светя!
Вярно, обясняват му, ала Луната е застанала така, нали разбираш, че от Земята не виждат Слънцето, което свети, а Луната, дето е застанала, и затова вместо Слънце, нали разбираш, от Земята се вижда едно кръгло черно петно... Пък Луната, значи, запречва, и понеже не свети, нали разбираш...
- Луната? Онази, малката?
Сега вече на Слънцето му става ясно и то изведнъж разбира, че не е в състояние нищо да разбере. Нима Луната? Искате да кажете, че тя закрива Слънцето? Че закрива четири милиона нажежени луни?! Прашната планетка, която отдавна би се изгубила из незримите пътеки на Космоса, ако Слънцето не осветяваше пътя ѝ, ако не ѝ даваше топлата си обич и закрила... Не, тук има грешка, това е немислимо... Пък и дори да допуснем, че поиска, какво може да направи една малка Луна на едно огромно Слънце - четири милиона искрящи луни!