Доктор Живаго

Всички движения в света сами по себе си бяха разумно трезви, а заедно — безразсъдно пияни в общия поток на живота, който ги обединяваше. Хората се трудеха и се блъскаха, задвижени от механизмите на собствените си грижи. Но механизмите нямаше да действуват, ако главен техен регулатор не беше чувството за висше и пълно безгрижие. То придаваше усещане за свързаност на човешките съществувания, увереност в прехода им от едно в друго, усещане за щастие, че всичко, което се случва, се случва не само на земята, в която се зариват мъртвите, но и в нещо друго, нещото, което едни наричат Царство Господне, други история, трети кой знае как.

Стадността винаги е убежище за бездарните, независимо дали става дума за вярност на Соловьов, на Кант или на Маркс. Само отделни хора търсят истината и късат с всички, които недостатъчно я обичат. Кое на този свят заслужава вярност. Почти нищо. Мисля, че човек трябва да е верен на безсмъртието, това е другото име на живота, малко подсилено. Трябва да е верен на безсмъртието, да е верен на Христос!

Жадуваше за мисъл окрилено веществена, която да очертае нелицемерно различим път в движението си и да промени света към по-добро, да е очевидна дори за детето и неукия, както блясъкът на светкавицата или тътенът на гръмотевицата.

От смяната на тези простори душата му се отпускаше. Искаше му се да мечтае и да мисли за бъдещето.

Колко пъти е ставало така в историята. Нещо, което е било замислено като идеално и възвишено, е загрубявало и се е материализирало. Така Гърция става Рим, а руската просвета става руска революция. Вземи на Блок: „Деца на страшните години“ — и веднага ще видиш разликата в епохите. Когато го пише Блок, това се е разбирало фигуративно, в преносен смисъл. Тогава нито децата са деца, а са синове, рожби — интелигенцията; нито страховете са страшни, те са тайнствени, апокалиптични — а то е съвсем друго. Сега обаче всичко преносно е станало буквално и децата са деца, и страховете са страшни, ето това е разликата.