В човешки дрехи

Мислех си, че хората имат непреодолимо увлечение към измислицата и въображението. Установих го веднага, от първия си човешки ден. Действителността като че ли не е достатъчна на човека, на него не му стига един свят и той трябва да си създава все нови и нови.

Там всичко беше толкова фино, че не се траеше.

Нито имах часовник, нито умеех да си служа с него, ала попитах първия срещнат за часа. Беше едно малко момче, тръгнало очевидно за училище ... Момчето сигурно носеше времето на ръката си - погледна я и каза:
- Часът е седем и петнайсет.

Поех кесията, готов да си тръгна.
- Струват пет марки - рече жената.
Пет марки! Съвсем бях забравил за парите, бях забравил, че човешкият град е опрян на кръглата монета и че в него не можеш да направиш ни една крачка, без да си послужиш с металическите колелца или зелените хартийки с образа на високомерни господа.