Пътник

БУРНО МОРЕ ПРЕЗ СЕПТЕМВРИ

“Не си ли ти това, море на мойте дни…”
Димчо Дебелянов

И тогава дойдоха вълните - една подир друга.
Връхлетяха отвред. И отвесния щъркелов впряг
се кръстоса с дъха на бучащите плугове,
разорали морето току до високия бряг.

Аз стоях на брега, пренебрегнат от синьото време,
оскърбително млад върху тая прадревна скала,
а на лятото циганско към очите солени
напосоки ревяха сирените с мокри гърла.

И прибоят бе в мен! От ронливия кей на безкрая,
непомилвал небето със своята облачна длан,
между котви пресъхнали, покрай куцащи гларуси
се промъквах на юг – от камбана в морето по-сам.

И не исках любов, над която ги няма вълните –
тия слепи жени с осквернена от спомени плът,
над които – възседнали чайки лъкатушат душите,
и със гръб към съдбата гребла обгорели въртят…

И когато се гмурнах в зелената морска пустиня,
между толкова сенки и толкова мъртва трева,
аз откъртих от дъното само една раковина –
свойта черна от сол и самотност глава!

Плашило

Разсъбличат го бавно годините.
Дрипи свличат се в топлата пръст.
И размахва ръчища изгнили
над лозята зеления кръст.

До зърно е отнесено всичко.
Светят шепа пера в калта.
Свиква, свиква с плашилото птицата,
както разумът - със смъртта.