Стихотворения и поеми

Люлей се във бездна от меки жита
ти, Люлин, с лъките, с поляните злачни,
с горите, де светкат безброй същества,
и любят и страдат, и пеят и плачат,
и сливат шума си във песен една,
що глухите ние зовем тишина.

От що се земя разтвори,
та се тревата подаде,
от що се гора тресеше,
та ѝ се пъпки пукаха?
От буйни хора тропливи,
от тежка сватба голяма.
Кокичето се женеше,
червен го божур вземаше,
лопошът сред двор стоеше,
сминова пъпка държеше,
на зелен тъпан тупаше.

Теменужките пееха,
ситно си хоро виеха,
зелени поли мятаха,
сини забрадки вееха,
а минзухари ихкаха,
с черни ботуши тропаха,
зелени саби въртяха.

Кокиче сълзи ронеше,
бяло си було мокреше,
че му е мило и свидно
за чисто поле широко,
за ведро небе високо.
Червен го божур тешеше:
„Мълчи ми, мълчи, невясто,

сега ще да се покачим
на бързо конче от клонче,
па ще препуснем, ще идем
у една къща мермерна,
във една чаша сребърна —
от една вода да пием,
на едно място да вехнем“.

Капна капка от вита лозница,
та напълни чашка от помниче,
та се напи черноок босилко,
па потегли, па се заклатушка,
па си срещна синя теменужка,
прихвана я през тънкото кръстче,
целуна ѝ жълтите очички,
помилва ѝ зелената гушка.

Разсърди се първото ѝ либе —
здравчо-горчо с червено калпаче, —
та се втурна от гора зелена,
па замахна с листо от борика,
прободе го право във сърцето,
повали го мъртъв на тревата,
размириса на дребен босилек
от земята до небето синьо.

Лежи, та спи вакъл момък
насред гора люлякова,
на поляна игличина.
Иглика се тихо моли:
„Повей, повей, горянине,
наведи ми руса глава
да помилвам, да целуна
тия вежди - два синора
в чисто поле неорано,
тия очи - два кладенци
в тъмни доли магьосани“.

Свете лъжовен, грижовен,
не можах да те живея...

Когато умра, отида,
сърцето ми ще изникне
на тъмен червен трендафил -
на него славей ще мъти,
моята обич ще носи,
моите песни ще пее.

Вий планината. От седмици
се бий гората с есента.
Но ето днес настъпи краят -
и уморените дървета
събличат златните си брони,
издигат своите голи мишци
и се предават на врага.

И бурите нахлуват с ярост
в отворения горски свят -
убиват сетните мушици
и сетните зелени листи,
измитат тъмните хралупи,
разравят меките бърлоги
и свалят празните гнезда.

И планината потъмнява
и слиза ниско и потъва
във скръб. И мрак. И пустота.

Дълбоко в горите шуми синеокото лято.
Горят слънчогледи на жълти огнища в полята.

Горят и на всички очите и устните али.
И сякаш и в моята нощ е светилник запален.

Аз виждам пак вятърни мелници, шатри и пики в полето,
аз чувам в душата си звън от копита и медни звънчета.

То ти, Дон Кихоте, пиян от надежди и смелост,
отново се готвиш да литнеш със шлем и със пламък на чело.

из Двойник

Не виждам разум в тоя свят.
Не знам защо си ме изпратил,
не знам кому дойдох да кажа
как теменугите ухаят
и твоето небе синей.

Вървя. И мре край мене всеки вятър,
люти сгъстена в раните кръвта
и по-бездънна глъхне тъмнината,
и по-безкрайна расне пустошта.

из "Балада на прокажения"

И ще обикнеш тогава къщурката с крива качулка,
полската вечер, що иде сред гълъбов здрач и светулки,

и ще обикнеш ти нивите, в златен косичник заплели
сини звездички метличина, мак и глухарчета бели.

из Видение второ

Бистрия въздух и нивите с тежък косичник от злато,
крушите, шатри разпънали - тук ми е всичко познато.