За Жан-Жак Русо и други глупости

Всекидневието на семейството на хирурга било аскетично и еднообразно, ако непрестанната надпревара със смъртта може да се нарече така. През цялата седмица Мери и Иван работили в клиниката и общували само със своите болни, но в неделя вечер, всяка неделя вечер, точно в осем часа, госпожа и господин Карамихайлови приемали гости. В осем часа обаче вратата на трапезарията се затваряла. Който дошел, дошел, закъснелите трябвало да чакат в гостната, където когато му дойде времето, щяло да се поднесе кафето. Вечерята била винаги една и съща: печен, студен свински бут и горещи картофи. Виното и то винаги било едно и също, червено естествено. По-късно в гостната Мери сядала на рояла и свирела на посетителите, а понякога двамата с доктора изпълнявали песни от Франц Шуберт.
***
И днес когато минавате край дома на улица "Кракра", който се нарича и още "Дом на архитектите", погледнете го - старата сграда добре си личи. Тук са живели българи, които повече от мнозина заслужават поне паметна плоча. Няма кой да я постави. Ако не ви струва много труд, запомнете имената им: Иван Карамихайлов - лекар, Елена Карамихайлова -художничка, Елисавета Карамихайлова - физичка.

Има в София една многострадална улица, някога се наричаше "Кракра", сетне започнаха да ѝ сменят наименованията, накрая пак я нарекоха "Кракра". В единия ѝ край посред обширна градина е разположена двуетажна сграда, строена в първите години на века. Тук е била Карамихайловата клиника. Тя заемала горния етаж: операционна, амбулатория, стаите за болните, а долу било жилището на лекаря и неговото семейство.
Иван Карамихайлов учил в Робърт колеж в Цариград, а завършил медицина в Австрия. Там се запознал с Мери, англичанка, пасторска дъщеря. Тя го последвала в България и останала редом с него до края на дните си. Храброст велика! Отгоре на всичко, пасторът изглежда е имал достатъчно средства, подпомогнал зет си да създаде собствена клиника. Щедрост велика! В тази клиника самата Мери станала медицинска сестра.
из "Старите лекари"

"Денят, когато доброто ще възтържествува веднъж завинаги" е още една утопия, с която трябва да се разделим. Науката не е всемогъща, безграничната вяра в прогреса е мит. Истината е, че Каин и Авел са поднесли на Бога това, което са притежавали. Поднесли са го от все сърце. Бог повече е харесал даровете на Авел. С предпочитанията си той е признал различията между хората, неравенството в техните възможности, И тъй като това неравенство не може да бъде заличено, хората винаги ще бъдат различно удовлетворени, различно щастливи и никога - еднакво добри. Този извод не е песимистичен, той не вещае скука за бъдещето на човечеството. То ще дочака гибелта си в надпревара със себе си. В мига на най-големия си блясък.

Защото редом с европейската и североамериканската цивилизация милиарди гладуват и техните скелети заплашват да затрупат планетата. Гладните застрашават нашия самодоволен комфорт, застрашават с неудържимо нашествие в сития ни свят. За да се спасим или трябва да ги изтребим, или да развием още повече технологиите и да ги нахраним. Втората възможност ми се струва по-нравствена.

Не знам дали има етнографски проучвания, които сравняват броя на сътворените от човека музикални инструменти и създадените от него средства за измъчване и убиване на ближния, но не ми се вярва музиката да заглуши зова на насилието.

Индивидът е един в самотата и друг в тълпата.

Ако "НЕ УБИВАЙ!" все още е божа заповед, ние сме най-големите грешници за всички времена и апокалипсисът - закъснява.