Сянката на змията

няма по-сигурен убиец на надеждата от съдбата, която по внезапен каприз ни доближава за миг до нещо, за което винаги сме си мечтали, показва ни го осезаемо близо, а после - преди да сме успели да протегнем ръка - ни го отнема и го захвърля непостижимо далече.

Да, продължих да разсъждавам, повечето хора си вярват, че наистина са тези, за които се представят пред света, и крият грижливо всяко действие или чувство, което би опровергало тази им вяра, не само от света, прогонват го и от собствения си разсъдък: заравят го в тъмните подземия на разума си и се стараят никога повече да не ровичкат погребаното.

Или сърцето е по-благосклонно и се отнася по достойнство с хора, с които не ни свързва нищо друго, освен любовта към ближния, и му е далеч по-трудно с онези, към които сме страстно привързани и за които смятаме, че имат власт да ни направят щастливи или да ни лишат от щастието?