малки букви

Два следобед

Всички бръчки се стигат
към седемдесетгодишната ѝ уста,
когато говори
на отдавна мъртвия си съпруг.
Неделята ръмжи в краката ѝ,
два кипариса бодат небето
и какво щастие, какво щастие -
градът завинаги е отдалечен
от гробището точно толкова,
че цветята, които носи,
да не увехнат.

Винаги с малката чанта отдясно,
тя пристъпва пеша,
поправя с невидимо движение
изящната шапка на вдовството си,
прибира бръчките нагоре, преди да си тръгне.
Защото истинските дами
не плачат на места,
където могат да бъдат видени.

И възпитанието
е страшно полезно понякога.

светът е самоотбрана за напреднали

Noblesse oblige

не е за вярване
но те обичам
по всички начини
неприемливи за здравия разум

а на пазара на честолюбивите
два грама нежност
струват всичките ми запаси
инстинкт за самосъхранение

Помен

Камък върху камък, пясък върху вятър,
хората си тръгват, нищо не остава.
Думите са къщи, думите са вяра -
малко излиняла, нестабилна някак.

Като връв през шия, като ключ под прага
думите запомням и за път ги стягам.
Покрив върху въздух, вяра върху пясък,
горе, под небето, тате ще ги чака.

Градът е пълен с четирилистни детелини.
Такава девалвация на щастието.