Светецът

Не трябваше да се влюбвам - рече си светецът. - Каква е ползата от това? Хляб за днес, а за утре - глад.

Като си помисли човек, че съм бил светец!, рече той с разбираща усмивка. Поправи се: продължаваше да е светец, защото това беше пожизнено и посмъртно признание. Но у всеки светец се криеше човек, само трябваше да му се отвори вратата, за да излезе.

В крайна сметка беше човешки специалитет да виждаш най-доброто, а да вършиш най-лошото.

Щъркели, фламинги, лястовици и патици декорираха небесата като с жива перфорирана хартия.

Това беше азбучна истина за пътешественика: да не смяташ, че всичко пред очите ти е представително правило; можеше да става дума за единствено и неповторимо изключение. Умът имаше склонност да генерализира, понякога принуждаваше носителя си да го прави.